И аз трябваше да си тръгна. Те бяха мои приятели, разбира се, че трябваше ги последвам! А тя не беше дори мой приятел. Но имах въпроси. И докато тя се изправяше и се канеше да се прибере в своето кубче, започнах с първия и най-очевидния.
— Защо се държиш като разлигавено дете?
Тя се завъртя, стисна тениската ми в юмрука си и започна да крещи в лицето ми:
— Как така ви е хрумнало, че може да се появите тук без никакво предупреждение?
— Как очакваш да те предупредя, като изчезна от лицето на земята?! — започна да мига и разбрах, че няма подготвен отговор, затова продължих. Бях побеснял, изпитвах гняв. Към нея. Защото… защото… не знам защо. Защото не беше Марго. Не и тази Марго, която очаквах да видя. Не беше и другата Марго, която си мислех, че си представям правилно след всичките тези дни. — Мислех си, че имаш основателна причина да не се обадиш на никого след онази нощ. И… това е твоята основателна причина? Да живееш като скитник?
Тя пусна тениската ми и ме блъсна.
— Кой е лигльото сега? Тръгнах по единствения възможен начин. Дърпаш целия си живот, изскубваш го наведнъж. Като лейкопласт. И после ти си си ти, Лейс си е Лейс, всеки си е всеки, и аз съм си аз.
— Само дето аз не бях себе си, Марго, защото през цялото време мислех, че си мъртва. И извърших неща, които никога не бих направил.
Тогава започна да пищи и да се набира по тениската ми, за да може да вика в лицето ми:
— О, глупости! Изобщо не си дошъл да се увериш, че съм добре. Дошъл си, за да спасиш горката малка Марго от самата нея, от обърканата й малка душа. За да ти бъда благодарна, за да падна на колене пред моя сияен рицар спасител в лъскави доспехи, и от благодарност да си разкъсам дрехите, за да можеш да ограбиш тялото ми.
— Глупости! — разкрещях се на свой ред. — Само си си играла с нас, нали? Просто си искала, след като заминеш, да се забавляваш, да продължиш да бъдеш слънцето, около което всички ние се въртим!
Тя изкрещя ужасно силно, никога не бях предполагал, че такъв звук може да излезе от човешко гърло.
— Дори не си ядосан на мен, Кю! Ти си ядосан на представата си за мен, която си подхранвал още откакто бяхме деца!
Тя се опита да избяга, но я хванах за раменете, обърнах я към себе си и не й позволих да мърда.
— Замисли ли се изобщо какво означава заминаването ти? Какво причиняваш на хората, които оставяш след себе си? Замисли ли се за Рути? За Лейси? За хората, на които им пука за теб? Не, разбира се, не! Защото ако нещо не се случи на ТЕБ, значи, не се е случило изобщо. Така ли е, Марго? Така ли е?
Сега спря да се съпротивлява. Раменете й се отпуснаха и тръгна към… офиса си. Ритна двете плексигласови стени. Те паднаха върху бюрото и стола и после се приплъзнаха към пода.
— МЛЪКВАЙ МЛЪКВАЙ МЛЪКВАЙ! ЗАДНИК!
— Добре — казах. И след като тя съвсем изгуби контрол, аз някак успях да се съвзема и да се успокоя. Опитах да й говоря както майка ми говори на пациентите си: — Ще млъкна. И двамата сме афектирани. Има много неразрешени въпроси. Поне аз имам въпроси, не знам за теб.
Тя седна на стола зад бюрото с крака върху това, което допреди малко беше стена на офиса. Загледа се в ъгъла на хамбара. Между нас — поне десет метра.
— И как, по дяволите, ме намерихте?
— Мислех, че искаш да те намерим — отвърнах. Казах го толкова тихо, изненадах се, че ме чу. Тя се обърна и ме погледна гневно.
— Да бе, да. Каква велика глупост! Изобщо не съм искала.
— „Песен за мен самия“ — казах. — Гътри ме отведе до Уитман. Уитман ме отведе до вратата. Вратата — до минимола. После успяхме да прочетем червените графити под бялата боя. Не разбрах какво е „хартиени градове“, означава и псевдоградове, които никога не са били построени. И помислих, че си отишла в някой от тях и че никога няма да се върнеш. Мислех, че си мъртва на някое такова място, че си се самоубила и искаш да те намеря, каквато и причина да си имала да избереш мен. Намерих картата в магазина за сувенири и напаснах дупките в картата с дупките от габърчета на стената. Започнах да чета стихотворението по-внимателно, тогава реших, че не бягаш, а седиш някъде, и чакаш, и планираш, и пишеш в тая тетрадка. Намерих Аглоу на картата. Видях коментара ти в Омникшънъри, не отидох на раздаването на дипломите и дойдохме до тук.
Тя се опита да приглади косата си с пръсти, но вече не беше достатъчно дълга, за да прикрие лицето й.
— Никак не ми харесва тази прическа — каза. — Исках да изглежда съвсем различно, но е ужасна.
— Харесва ми, очертава лицето ти.
— Съжалявам, че се държах като кучка. Разбери ме и мен. Влизате тук неочаквано, отникъде, и се уплаших.