— Можеше просто да кажеш, че сме те изплашили — казах.
Тя се нацупи.
— Да, точно така! ’щото т’ва е Марго Рот Шпигелман, момичето, което всеки познава и харесва — каза и млъкна. След няколко минути продължи: — Знаех си, че не бива да пиша онзи пост в Омникшънъри. Просто си мислех, че ще е много смешно, когато го намерят след време, мислех, че ченгетата могат да ме проследят по някое време, но в никакъв случай достатъчно бързо. Има милиард страници в Омникшънъри. Никога не съм предполагала…
— Какво?
— Мислих много за теб, ако трябва да отговоря на предишния ти въпрос. И за Рути. И за родителите ми. Разбира се, че мислех. Може би наистина съм най-егоцентричният човек в историята на света. Но смяташ ли, че щях да го направя, ако наистина не е било крайно необходимо за мен?
Тя поклати глава и най-сетне се наведе към мен, облегнала лакти на коленете си, и започнахме да говорим. От значително разстояние, но все пак говорехме.
— Не можах да измисля друг начин да тръгна, без да ме проследят и да ме върнат.
— Щастлив съм, че си жива — казах.
— Да, и аз — засмя се тя. И това беше усмивката, която толкова ми бе липсвала. Сякаш през цялото това време бях правил само едно — да копнея да видя тази усмивка. — Ето защо се наложи да тръгна. Колкото и да е гаден и отвратителен, животът сам по себе си е винаги за предпочитане пред алтернативата.
Телефонът ми звънна. Беше Бен. Вдигнах.
— Лейси иска да говори с Марго.
Приближих се, подадох й телефона и останах да слушам и да гледам как раменете й се отпускат. Чух шума от другата страна на слушалката и после Марго я прекъсна:
— Съжалявам. Наистина съжалявам. Толкова се уплаших.
И след това — тишина. Лейси започна да говори и Марго се засмя и каза нещо. Помислих си, че трябва да ги оставя насаме, и тръгнах из помещението да разгледам. В другия край на хамбара Марго си беше направила нещо като легло — четири плоски палета под оранжев надуваем матрак. Малката й и много грижовно подредена колекция от дрехи стоеше на самостоятелен палет. Имаше четка и паста за зъби, както и голяма пластмасова чаша. Всичко това върху две книги — „Стъкленият похлупак“ на Силвия Плат26 и „Кланица 5“ на Кърт Вонегът. Не можех да повярвам, че живее така, в такова подредено, спретнато и в същото време страшно и плашещо разрушение, като в най-западналите квартали, на ръба на урбанизацията. Но не можех да повярвам и друго: как бях пропилял толкова много време да си въобразявам, че живее някакъв различен живот, всеки един вид живот, но не и… този.
— Ще отседнат в един мотел в парка. Лейс каза, че тръгват утре сутринта, с или без теб — чух гласа й зад гърба ми. И точно тогава, когато каза „теб“, а не „нас“, разбрах как ще свърши всичко.
— Имам това, от което се нуждая — каза тя и застана до мен. — Има тоалетна навън, но не е в много добро състояние, ходя до банята в един паркинг за камиони на изток от Роскоу. Има душкабини и женската е много чиста, защото не много жени карат камиони. Там има и интернет. Един вид, това е къщата ми, а паркингът е вилата ми на плажа.
Засмях се. Тя мина покрай мен, клекна и започна да рови в един от кашоните. Извади фенер и тънко квадратно парче пластмаса.
— Това са единствените ми покупки за цял месец, освен бензина и храната. Похарчила съм триста долара. Взех квадратното нещо от ръката й и видях, че е грамофон на батерии. — Купих си два албума. Но ще си купя още, като отида в града.
— В града?
— Да. Днес тръгвам за Ню Йорк. Затова писах тази дата в Омникшънъри. Ще започна да пътувам, истински да пътувам. По принцип трябваше да тръгна от Орландо на днешна дата. Щях да ида на церемонията, после да направя всички онези неща, които направихме заедно онази нощ, и пак щях да те взема с мен, и на другата сутрин щях да тръгна. Но не издържах. Не можех да понеса не ден, не час, не можех да издържам и минутка повече. И после разбрах за Джейс и си казах: „Добре, всичко е планирано, само сменям датата“. Съжалявам, че те изплаших. Постарах се да не те плаша, но към края всичко стана много набързо. Не мога да кажа, че беше най-доброто ми изпълнение.
Като план за съвместна акция, плюс акция да си плюе на петите, плюс оставянето на следи, ми се стори доста впечатляващо. Но най-много бях изненадан, че от самото начало ме е включила в плановете си.
— Може би ще ми разкажеш? — насилих усмивката си. — През цялото време се чудех какво е било планирано и какво не. Кое как да разбирам и как да го тълкувам и кое какво значи. Защо остави следите за мен?
— Ами… добре. За да ти разкажа това, трябва да започна с една съвсем различна история — тя стана и тръгна, като внимателно и ловко отбягваше прогнилите места по пода. Последвах я. Върнахме се в офиса, тя отвори сака си и извади тетрадка с черна кожена подвързия. Седна на пода и потупа една дървена дъска до себе си. Седнах. После сложи ръце върху черната тетрадка.
26
Силвия Плат е американска поетеса и писателка, чийто роман „Стъкленият похлупак“ излиза през 1963 г. Той съдържа автобиографични елементи и разкрива собствената борба на авторката с клиничната депресия и самоубийствените мисли. — Б.ред.