За глава му служеше голяма луковица, за крака—два патладжана, а в ръце държеше куфарче с инструменти и гаечен ключ. Крадец!
Харун се приближи на пръсти към банята. Създанието не спираше да говори, по-скоро да мърмори свадливо:
— Всеки те прави на маймуна… иди ми, дойди ми… включи, изключи… Домъква се чак тук, кара ме и аз да се влача на края на света да му го инсталирам, спешно било, пък аз зает ли съм, не съм ли — кой те пита?! … И изведнъж фрас! прас! анулира абонамента си и кой трябва пак да се мъкне тук да разглобява цялата инсталация и то на пожар, че пак било много спешно?… Къде сложих тая проклетия?… Някой пак е бърникал… Никому не можеш да имаш доверие в наши дни… Спокойно, спокойно, дай сега методично… Горещия кран, студения кран… пъхам се помежду им, вдигам се па петнайсет сантиметра във въздуха и там трябва да е Кранчето с приказките… Къде се е запиляло? Кой го е задигнал?… Опа! Това пък какво е?… Охо, аха, тук ли си се заврял? Криеш се, значи, ама на мен не ми минават тези… Добре. Сега ще те откача.
Докато слушаше този забележителен монолог, Харун Халиф? много бавно приближи глава до процепа на вратата и надникна с половин око в банята. Там съзря едно ситно древно старче, на ръст не по-голямо от самия Харун, нахлузило на главата огромна виолетова чалма (голямата глава лук) и обуто в копринени шалвари (патладжаните). Лицето на дребосъка бе украсено от внушителна брада с крайно необичаен цвят — най-нежното небесносиньо.
Харун за пръв път виждаше синя коса и, умиращ от любопитство, се наведе още малко напред, при което, за негов ужас, дъската, на която бе стъпил, изскърца гръмко и безспорно. Синебрадият се извърна рязко, завъртя се три пъти около себе си и изчезна. В бързината си, обаче изтърва гаечния ключ. Харун се втурна в банята, сграбчи го и го стисна здраво в ръка.
Бавно и явно неохотно (макар че на Харун му бе трудно да твърди това с увереност, тъй като за пръв път ставаше свидетел на нечие материализиране) ситната Синя брада се появи отново в банята.
— Стига шегички, каквото-било — било, край на празненството, което ся е право — право си е — сепна се той. — Върни ми го!
— Няма! — Отвърна Харун.
— Разединителя — посочи за повече яснота събеседникът му. — Връчи ми го, върни го на подателя, реституирай го на правоимащия притежател, възстанови, дай обратно!
Чак сега Харун забеляза, че инструментът, който държеше, е също толкова гаечен ключ, колкото главата на Синята брада — луковица. С други думи, притежаваше общите очертания на гаечен ключ, но се оказа воднист, а не твърд, и се състоеше от хиляди венички, по които циркулираха разноцветни течности и всички те се крепяха заедно от някаква невероятна невидима сила. Красота невиждана!
— Няма да си го получиш — твърдо заяви Харун — докато не ми кажеш какво става тук. Ти крадец ли си? Да викам ли полицията?
— Мисията ми не подлежи на разкриване — намуси се дребосъкът. — Строго секретно, поверителна информация, само за посветени и със сигурност не може да се споделя със сополиви многознайковци по червени нощници на морави шарки, дето задигат чужди вещи, а сетне обвиняват хората, че били крадци.
— Дадено! В такъв случай събуждам баща си.
— Недей! — рязко се възпротиви синебрадият. — Никакви възрастни! Правилникът не позволява, строго забранено, по-важно от самата ми работа. Ох, знаех си аз, че денят ще е ужасен!
— Аз чакам — сурово му напомни Харун.
Ситното човече се изпъна в цял ръст.
— Аз съм Водния Джин и името ми е Ако — троснато отвърна то. — От Океана на Приказните Потоци.
Сърцето на Харун заби лудешки.
— Нима се опитваш да твърдиш, че си един от джиновете, за които ми разказваше татко?
— Доставчик на Разказвателна Вода от Великото Море от Приказки — поклони се в отговор синебрадият. — Именно, точно така, несъмнено, същият, никой друг, моя милост. Обаче, както съм принуден да съобщя с огорчение, господинът повече не се нуждае от услугата, прекратил е разказвателната си дейност, събрал си е крушите, стегнал си е куфарите. Анулира абонамента си. На това именно се дължи моето присъствие тук, както и целта на Откачването. Поради което ще ви помоля да ми възвърнете Инструмента.
— По-спокойно — каза Харун, като усещаше силен световъртеж не само поради откритието, че Водните Джинове наистина съществуват и Великото Море от Приказки се оказа не просто приказка, а и защото получи доказателства, че Рашид се е предал, отказал, запечатал устата си. — Не ти вярвам — обърна се накрая към Джина Ако. — По какъв начин ти съобщи за намерението си? Та аз не съм се отделял от него през цялото време!