„Имах същото усещане за свободно носене в пространството, когато шофьорът на пощенския автобус Обаче препускаше нагоре по планините. — спомни си Харун. — Всъщност, като се позамисля, това качулато хупо много ми напомня за стария Обаче с неговата коса, щръкнала като гребен на темето му!… Брадата на Обаче беше същинска перушина, а перата на хупото… поне така ми се стори, докато отлитахме… да, определено ги усещам космати.“
Скоростта им продължи да нараства и Харун се провикна в ухото на Ако:
— Никоя птица не е способна да лети толкова бързо! Това да не е машина?
Хупото го изгледа с лъскавото си око.
— А ти да нямаш нещо против машините? — попита с гръмък, бумтящ глас, който по нищо не се отличаваше от гласа на шофьора на пощенския автобус. И продължи: — Обаче обаче обаче нали ми повери живота си? В такъв случай не заслужавам ли малко уважение? И машините имат чувство за достойнство… И няма защо да зяпаш така, млади господине. Не съм виновен, че ти напомням за някого… Той поне като шофьор умее да уважава доброто скоростно превозно средство.
— Ама ти ми четеш мислите! — рече Харун с укор в гласа, защото никак не е приятно някаква си механична птица да нахълтва в личните ти размишления.
— Обаче обаче обаче естествено — отвърна хупото. — Освен това общувам с теб по телепатичен начин, защото — ако обърнеш внимание — човката ми не помръдва. От аеродинамични съображения тя е длъжна да запази настоящата си форма.
— Как го правиш тогава? — полюбопитства Харун и, естествено, получи неизменния отговор — бърз като светкавична мисъл:
— Посредством П2С3О. Процес Прекалено Сложен За Обяснение.
— Предавам се — каза Харун. — Все пак как ти е името?
— Наричай ме както желаеш — отвърна птицата. — Но позволи ми да предложа — по очебийни причини — името Обаче.
И така Харун Халиф?, син на разказвача на приказки, се понесе нагоре към нощното небе на гърба на хупото Обаче, предвождан от Ако Водния Джин. Слънцето изгря и не след дълго Харун забеляза нещо в далечината — небесно тяло, приличащо на голям астероид.
— Това е Кахани, втората Луна на Земята — поясни хупото Обаче без да разтвори човка.
— Обаче обаче обаче — заекна Харун, с което достави удоволствие на хупото, — Земята има една-единствена Луна! Как е възможно втори спътник да остане неоткрит толкова време?
— Обаче обаче обаче това се дължи на бързината — обясни хупото. Бързината, която е най-Необходима от всички Свойства! При всеки Спешен случай — пожар, катастрофа, наводнение — какво се изисква преди всичко? Бързина, естествено — както от пожарната кола, така и от линейката или спасителния кораб. А кое ценим най-много у умния човек? Бързината на мисълта. Също във всеки спорт бързината на краката, ръцете, очите е от съществено значение. А когато хората не са в състояние да вършат нещо достатъчно бързо, те построяват за целта скоростни машини… Бързина, супербързина! Ако не бе скоростта на светлината, вселената щеше да е тъмна и студена. Но бързината може също и да скрива светлината. Луната Кахани се движи с такава скорост — чудо на чудесата! — че никакви земни инструменти не са в състояние да я засекат. Освен това орбитата й се променя с един градус при всяко завъртане, така че за триста и шейсет обиколки тя е облетяла всяко земно кътче! Като разнообразява поведението си, тя не допуска да бъде разкрита от Земята! Съществуват обаче и сериозни причини за промяната в орбитата — канализацията трябва да доставя Приказните Води равномерно на цялата планета. Бръм! Бррръм! Това може да се осъществи само при Висока скорост! Започваш ли да оценяваш полезността на машините?
— В такъв случай Луната Кахани от машини ли се задейства? — попита Харун, но Обаче бе прехвърлил мислите си към по-практични въпроси.
— Наближаваме Луната — каза все тъй без да помръдва човката си. — Синхронизирам относителната си скорост. Пускам в действие процедурите по приземяването. Цамбурване след трийсет секунди, двайсет и девет, двайсет и осем…
Насреща им се понесе искряща и на вид безпределна водна шир. Повърхността на Кахани — докъдето стигаше взорът на Харун — изглеждаше изцяло течна. И що за вода бе това! Тя грееше от краски, разбунили се яркоцветно, надхвърлящи далеч въображението на момчето. Личеше, че океанът е топъл — Харун различи надигащата се пара, искряща на слънчевата светлина. Дъхът му секна.
— Океанът на Приказните Потоци — поясни Ако Водният Джин, а синята му брада щръкна от гордост. — Заслужаваше ли си да пропътуваш това разстояние с такава скорост, за да го зърнеш?