Ако хвърли едно око на пламналото от унижение лице на момчето и поомекна.
— Дадено тогава — отиваме в град Гъп. Освен, разбира се, ако не предпочиташ да си ми върнеш Инструмента и да се откажем от цялата работа.
Харун, все тъй потиснат, поклати отрицателно глава.
— Обаче обаче обаче ти продължаваш да тормозиш момчето — побесня от гняв хупото без да отваря човка. — Промяна на плана и то незабавно! Започваме процедурите по повдигане на духа! Дай на момчето да си пийне глътка щастлива приказка!
— Не искам повече да пия — произнесе Харун с тихо, жалостиво гласче. — А сега какъв нов провал ми готвите?
Тогава Водният Джин Ако разказа на Харун за Океана на Приказните Потоци и колкото да го обземаше чувство на безнадеждност и обреченост, вълшебството на Океана започна да въздейства на момчето. То погледна към водата и видя, че е съставена от хиляда хиляда хиляда и едно различни поточета, всяко с различен цвят, преплитащи се като течен гоблен със зашеметяваща сложност. Ако поясни, че това са Приказните Потоци, като всяка цветна нишка представлява и съдържа по една отделна приказка. Различните части на Океана съдържали различни приказки и тъй като всички истории, разказани до този момент и много други, все още в процес на съчиняване, се намирали тук, то Океанът на Приказните Потоци представлявал всъщност най-голямата библиотека на вселената. А понеже приказките се пазели тук в течно състояние, те запазвали свойството да се променят, да се превръщат в нови версии на самите себе си, да влизат в съюз с други истории и по този начин да се превръщат в трети вид приказки. Затова, за разлика от библиотеките с книги, Океанът на Приказните Потоци бил по същество нещо далеч по-значително от обикновено хранилище на бабини деветини. Защото не бил мъртъв, а жив.
— И ако си много, много предпазлив и много, много умел, можеш да бръкнеш с чаша в Океана — продължи да обяснява Ако на Харун. — Ето така… (Тук той извади от поредния джоб на елечето си малка златна чашка) — И да я напълниш с вода от един-единствен бистър Приказен Поток… Ето така… А сетне да предложиш на някой млад господин, на когото му е крив светът, да си пийне, за да може вълшебството на приказката да му върне доброто настроение. Давай сега — гаврътни я, обърни чашата, налюскай се, удари му една голяма глътка и по този начин си направи голяма услуга — заключи Ако. — Няма начин да не те накара да се почувстваш един път! Гаранция-Франция!
Харун, без да продума, пое златната чаша и отпи.
Озова се насред пейзаж, който по нищо не се отличаваше от гигантска шахматна дъска. Върху всеки черен квадрат имаше някакво чудовище — змии с по два езика, лъвове с три реда зъби, четириглави кучета, петглави демони-крале и прочие и прочие. А той гледаше, така да се каже, с очите на младия герой на приказката. Все едно, че се намираше на седалката до шофьора на автомобила — неговата работа бе да наблюдава как героят се справя с чудовище подир чудовище и напредва по шахматната дъска към белокаменната кула в дъното. На върха на кулата имаше (естествено) едно-единствено прозорче, от което лицезрееше (естествено) пленена принцеса. Това, което Харун преживяваше, без обаче да го съзнава, бе Приказка за Спасяване на Принцеса Номер S/1001/ZHT/420/41(r)xi, а понеже принцесата в тази конкретна приказка наскоро си бе постригала косата и поради това не разполагаше вече със златни плитки, които да спусне отгоре (за разлика от героинята от Приказка за Спасяване на Принцеса Номер C/1001/RIM/777/M(w)i, известна предимно като Златокоска), Харун в качеството му на героя бе принуден да се катери по външната стена на кулата, като се държи за цепнатините между камъните с голи ръце и крака.
Беше преполовил пътя до върха на кулата, когато забеляза, че едната му ръка започва да се променя, става космата и губи човешката си форма. Сетне изведнъж ръцете му избуяха, пръснаха ръкавите на ризата и той видя, че целите са космати и нелепо дълги, със стави, където не им се полага да бъдат. Погледна надолу и видя, че същата участ спохожда и ходилата му. А когато нови крайници започнаха да израстват от мястото на краката той разбра, че се превръща в чудовище — също като онези, които току-що беше избил. Принцесата над главата му се улови за шията и изписка немощно:
— О, любими мой, та вие в паяк се превръщате!
В качеството си на паяк той започна да напредва далеч по-бързоходно нагоре към върха на кулата, но щом стигна прозореца на принцесата, тя извади голям кухненски нож и се зае да кълца крайниците му, като пригласяше ритмично:
— Махни се, паяко неверни, назад, чудовище негодно!
Той усети как камъните се изплъзват от ръцете му, принцесата успя да отсече дясната му ръка, която беше по-близо до нея, и Харун полетя надолу.