Чупвалите се струпаха около хупото и се втренчиха любопитно в Харун, което доста го ядоса. Яздеха едри морски кончета, които също изглеждаха озадачени от присъствието на момче от Земята.
— За твое сведение само — разясни хупото, — и тези коне са машини като мен. Но не забравяй, ако изобщо си знаел, че морските кончета само се наричат така — всъщност нямат нищо общо с конете и затова те съветвам да не им се доверяваш.
Но Харун вече не го слушаше.
Той току-що бе видял, че стената, която бе приел за началото на Непрестанната Нощ, е всъщност гигантски кораб — грамаден и извит като дъга, пуснал котва насред поляната. „Ето къде ще ни отведат — разбра той и сърцето му премаля. — Това ще да е флагманският кораб на Жреца Хатам-шуд.“ Но когато отвори уста да сподели тази мисъл с Ако, установи, че от страх гърлото му е пресъхнало и оттам излиза нечленоразделно грачене:
— Ък! — изграчи той и посочи кораба. — Ък, ък!
От Тъмния Кораб към сушата се спускаха трапове с перила отстрани. Чупвалите ги поведоха към единия и там, в подножието му, Харун и Ако се разделиха с хупото Обаче и се заизкачваха нагоре към палубата. Харун дочу жално изплакване зад гърба си, обърна се и видя протестиращото хупо.
— Обаче обаче обаче — вайкаше се то, без да помръдне човка — не бива да правите това! Не ми го отнемайте, това е мозъкът ми!
Двама чупвали с черни плащове бяха яхнали хупото и развинтваха горната част на главата му. От кухината измъкнаха малка кутия с мътен блясък. През цялото време чупвалите издаваха кратки, доволни съскания. Накрая просто зарязаха хупото да се носи по водата с разединени кабели, с извадена памет, без команден модул. Приличаше на счупена играчка.
„Ех, хупо — тъжно въздъхна Харун. — Прости ми, задето те дразнех, че си само машина. Ти си най-добрата и най-храбра машина и аз ще ти върна мозъка, ще видиш!“ Но си даваше сметка, че обещанието му е празно, защото му предстояха големи неприятности.
Продължиха да се изкачват по трапа. Изведнъж Ако, който се движеше зад Харун, се препъна лошо, за малко да падне и сграбчи ръката на момчето, за да се задържи. Харун усети, че Водният Джин пъха в шепата му нещо малко и твърдо. Той веднага го стисна.
— Една дреболия в случай на извънредни обстоятелства. С най-добрите пожелания на Дом П2С3О — прошепна Ако. — Може да ти се отдаде възможност да я използваш.
И отпред, и зад тях крачеха чупвали.
— Какво е това? — попита Харун с най-тихия си шепот.
— Като му отхапеш кранчето — едва чуто отвърна Джинът, — цели две минути излъчва ярка светлина. Затова се нарича Отхапи-фенер. Скрий го под езика си.
— Ами ти? Имаш ли си и ти? — продължи да шепти Харун. Ала Водният Джин не отговори и Харун разбра, че той му е дал единственото си фенерче. — Не мога да приема, не е честно — прошепна той, но един от чупвалите така страшно му изшътка, че реши да си затваря устата. Изкачваха се все по-нагоре и се питаха какво ли е намислил Жрецът.
Минаха покрай редица илюминатори и дъхът на Харун секна от изненада — през тях струеше тъмнина, както светлина струи нощем от прозорците. Чупвалите бяха изобретили изкуствена тъмнина, подобно на електрическите крушки, изнамерени от хората. Вътре в Тъмния Кораб, предположи Харун, сигурно има светещи тела — само че вероятно се наричат тъмнеещи тела, — които произвеждат този странен мрак, та обратните очи на чупвалите (които биха ослепели от ярка светлина) да виждат добре (макар че той, Харун, едва ли изобщо би виждал нещо). „Тъмнина, която да включваш и изключваш, когато си пожелаеш — продължи да се чуди той. — Ама че хрумване!“ Стигнаха палубата.
Чак сега Харун си даде сметка колко е огромен корабът. В сумрака палубата изглеждаше направо безкрайна; погледът на Харун не можеше да стигне нито до носа, нито до кърмата.
— Трябва да е дълъг поне една миля! — възкликна той.
А при това положение ширината му беше най-малко половин миля.
— Суперколосален, необятен, грамадански — съгласи се Ако.
На палубата бяха наредени шахматно множество гигантски черни казани, всеки обслужван от няколко души. От казаните излизаха голям брой тръби, а отстрани имаха подпряни стълби. Редом стояха малки механични повдигачи, а от ужасяващо острите им куки висяха кофи. „Това трябва да са резервоарите с отровата“ — помисли Харун и беше прав. Казаните бяха пълни до ръба с черни отрови, които убиваха Приказния Океан — отрови в тяхната най-силна, чиста, неразредена форма. „Кораб-фабрика — си каза Харун и потръпна. — Много по-зле от фабриките за тъга в родния ми град.“