Харун действуваше с бързина, каквато не бе предполагал, че може да развие. Извади отхапи-фенера от уста и го вдигна високо над главата си. Светлината проникна навсякъде в огромния търбух на необятния кораб. „Яйцеглавите от Дом П2С3О явно си знаят работата“ — възхити се момчето и хукна да бяга, защото време за губене нямаше. На минаване покрай Жреца Хатам-шуд протегна свободната си ръка и грабна мозъчната кутия на хупото Обаче. Продължи да тича, докато се добра до шкафа със защитното противоотровно облекло за чупвалските гмуркачи. Вече бе изтекла една минута.
Харун пъхна мозъка на хупото в джоба на нощницата си и започна да си нахлузва един от защитните костюми. Захапи-фенера постави на едно перило до себе си, за да освободи и двете си ръце. „Как се облича това чудо?“ — изстена той отчаяно, защото дрехата не се поддаваше лесно. (А и дългата червена нощница на морави петна само пречеше.) Секундите минаваха безвъзвратно.
Колкото и да бе зает с костюма, Харун все пак забеляза няколко неща — първо, че Хатам-шуд лично бе сграбчил Водния Джин за синята брада и го скубеше безмилостно. И второ, нито един от чупвалите нямаше сянка! Това можеше да означава само едно — че Хатам-шуд бе научил най-преданите си последователи, — членовете на Съюза на Затворените с Цип Устни, как да се отделят от сенките си. „Значи всички тук са сенки! — проумя той. — Корабът, Затворените с Цип Устни, самият Хатам-шуд… Всички и всичко е от втвърдена Сянка с изключение на Ако, Мали, хупото Обаче и мен.“
Третото нещо, което му направи впечатление, бе следното: докато ярката светлина на Отхапи фенера заливаше вътрешността на Тъмния Кораб, той целият като че ли потръпна за миг и стана по-малко твърд, по-сенчест. Чупвалите също потръпнаха, краищата им се поразмазаха, те започнаха да губят своята триизмерност… „Ех, защо не изгрее слънцето! До един ще се стопят, ще станат плоски и безформени като сенки — каквито са всъщност!“ — мислеше Харун. Но за слънце и дума не можеше да става в този сумрачен здрач, а секундите изтичаха и тъкмо когато двете минути светлина свършваха, Харун дръпна ципа на гмуркаческия костюм, сложи си специалните очила и се хвърли с главата надолу през най-близкия илюминатор, право в отровения Океан.
В мига, в който докосна водата, го облада ужасяващо чувство на безпомощност. „Какво ще правиш, Харун? — попита сам себе си. — Да не смяташ да плуваш чак до Гъп?“
Дълго, дълго време потъва надолу във водите на Океана и колкото по-навътре навлизаше, толкова по-бистри ставаха Приказните Потоци и по-добре се виждаше.
Видя Запушалката. Множество гмурци-чупвали се трудеха около нея — завинтваха допълнителни парчета. За щастие, бяха прекалено заети, за да го забележат… Запушалката беше колкото един футболен стадион, с приблизително овална форма. Краищата й обаче бяха назъбени и неравни, защото я правеха по мярка точно да Първоизточника, Извора на Добруването и двете форми — на Запушалката и за Първоизточника — трябваше идеално да съвпаднат.
Харун продължи да пада надолу… и изведнъж, о чудо на чудесата, зърна самия Първоизточник.
Изворът на Добруването представляваше дупка или пропаст или кратер в морското дъно и през тази дупка, докато Харун гледаше, извираше с бълбукане от самото сърце на Кахани искрящ поток чисти, незамърсени приказки и разкази. Потоците бяха тъй многобройни, тъй разноцветни, и понеже всички едновременно струяха от Първоизточника, Харун ги оприличи на огромен подводен фонтан лъчиста бяла светлина. В този миг момчето разбра, че ако успее да попречи на Запушването, в крайна сметка всичко ще се оправи и ще си дойде на мястото. Подновените Приказни Потоци ще пречистят замърсените води и черните планове на Хатам-шуд ще се провалят.
Беше достигнал крайната точка на своето гмуркане и когато започна да се издига нагоре към повърхността, обзе го едно-единствено страстно желание: „Ах как искам, как искам да направя нещо.“
В същия миг съвсем случайно ръката му докосна костюма за гмуркане и той усети издутина в джоба на нощницата си. „Странно — рече си. — Сигурен съм, че сложих кутията с мозъка на Обаче от другата страна.“ И изведнъж се сети какво има в този джоб. Нещо, което е било там през цялото време, напълно забравено, от първия миг, когато пристигна в Кахани. Мълниеносно му стана ясно, че все пак ще може да направи нещо.