Изплува с едно „пльок“ на повърхността и свали очилата, за да си поеме няколко глътки въздух (като същевременно внимаваше да не би отровните води да напръскат лицето му.) За късмет — „Крайно време беше да ми провърви“ — каза си Харун — беше изплувал точно до трапа, към който бе завързано лишеното от мозък хупо Обаче. В това време изпратените от Хатам-шуд да го издирят се бяха запътили в противоположна посока — през поляната към джунглата от буренаци — с фенерчета, към които имаше завинтени „тъмнеещи тела“, за да виждат по-добре. Дълги прожектори непрогледна чернота прорязваха джунглата от коренища. „Чудесно — рече си Харун. — Дано ме търсят там още дълго време.“ Измъкна се от водата и стъпи на трапа, смъкна ципа на костюма за гмуркане и извади мозъчната кутия на хупото.
— Не ме бива много за инженер, Обаче — мърмореше на себе си, — но да видим дали ще успея да го включа обратно.
За щастие чупвалите бяха забравили да завинтят отново капака на главата на хупото. Харун предпазливо се покатери върху механичната птица, повдигна капака и надзърна вътре.
Имаше три празни гнезда в мозъчната кухина. Момчето веднага намери съответните точки на мозъчната кутия, с които трябваше да ги свърже. Обаче кое с кое? „Е, да става, каквото ще става“ — рече си той и включи трите както му падне.
Хупото се изкикоти, изкряка и нададе поредица от други тревожни за слуха звуци. След което се разпя:
Харун се паникьоса: „Явно съм ги съединил неправилно и той направо откачи“, но на глас рече:
— Моля те, хупо, по-тихо!
— Виж, виж! Мишка! Тихо, тихо! Дай й препечен хляб със сиренце — продължи да дрънка глупости хупото. — Лесна работа!
Харун бързо измъкна трите връзки и им смени местата. Този път хупото взе да се изправя на задни крака като див мустанг, та момчето незабавно разедини и новите връзки, защото имаше опасност да бъде хвърлено в Океана. „Дано имам късмет третия път“ — каза си то, пое дълбоко въздух и отново се залови за работа.
— Какво прави досега? — упрекна го познатият глас на Обаче. — Всичко е наред вече. Да тръгваме. Бррръм!
— Задръж, Обаче — прошепна Харун. — Седи тук и се преструвай, че си още безмозъчен. Трябва да свърша една друга работа.
И чак сега, най-сетне, той бръкна в другия джоб на нощницата си и измъкна оттам малкото кристално шишенце със златна запушалка. То още беше наполовина пълно с вълшебна златиста течност, която Ако Водният Джин му беше дал преди много, много време — поне така му се струваше. Желателна Вода. „Колкото по-силно желаеш, толкова по-добре действува — му каза тогава Ако — Потруди се както трябва и Желателната Вода също ще се потруди за теб.“
— Може да ми отнеме повече от единайсет минути — прошепна Харун в ухото на Обаче, — но ще го направя като хората. Ти само гледай, хупо!
С тези думи той отвинти златната капачка и изпи Желателната Вода до последната капка.
Видя само златна светлина, която го обгърна като шал… „Искам — напъна мислите си Харун Халиф?, като стисна силно очи и съсредоточи в желанието си всяка фибра на своето същество, — искам тази луна Кахани да се завърти и вече да не бъде половината на светло, а другата половина на тъмно… Искам да се завърти още сега така, че слънцето да освети Тъмния Кораб — ярко, горещо, пладнешко слънце.“
— Страхотно пожелание — откликна с възхита хупото. — Ще стане крайно интересно. Противопоставяш силата на своята воля на Процеса Прекалено Сложен За Обяснение.
Минутите минаваха — една, две, три, четири, пет. Харун лежеше, изтегнат върху гърба на хупото, забравил времето, забравил всичко освен желанието си. В джунглата от буренаци търсачите-чупвали решиха, че достатъчно вече са дирили напразно и тръгнаха обратно към Тъмния Кораб. Тъмнинните лъчи на фенерчетата им прорязваха здрача. Най-случайно един от тези лъчи „затъмни“ хупото. Още минути изминаха — шест, седем, осем, девет, десет.
Изминаха единайсет минути.
Харун беше все тъй изтегнат, с плътно стиснати очи, съсредоточен.
Тъмен лъч от чупвалско фенерче попадна върху него. Съскането на групата търсачи се запени над водите. Те препуснаха в галоп на тъмните си морски кончета към Обаче и Харун.
И точно тогава, с мощен тласък и още по-могъщо разтърсване, се сбъдна желанието на Харун Халиф?.
Луната Кахани се обърна — бързо, както поиска момчето по време на желанието си, защото време за губене нямаше — и слънцето изгря, по-скоро бързо се издигна в небето точно над главите им. Там си и остана.
Ако в този миг Харун се намираше в Гъп, той може би с удоволствие би наблюдавал ужаса на Яйцеглавите в Дом П2С3О. Грамадните суперкомпютри и гигантските жироскопи, контролиращи поведението на Луната, за да се запази Вечният Ден, Непрестанната Нощ и Ивицата на Здрача помежду им, направо откачиха и накрая избухнаха на парчета.