— Този, който извърши това — докладваха ужасените Яйцеглави на Моржа, — притежава сила, каквото дори не можем да си представим, камо ли да контролираме.
Ала Харун не се намираше в Гъп, чиито жители се втурнаха на улиците, зинали от изумление, тъй като над града им за пръв път от незапомнени времена се спусна нощ, а звезди и Млечният път изпълниха небето. Не, Харун се намираше на гърба на хупото Обаче и в този миг отваряше очи, за да зърне ярката светлина, струяща по водите на Океана и по Тъмния Кораб.
— Можеш ли да си представиш! — възкликна той. — Аз го направих! Аз успях да го направя!
— Нито за миг не съм се съмнявал — отвърна хупото Обаче, без да помръдне човка. — Да завъртиш цялата луна със силата на волята си? Лесна работа, рекох си аз.
Край тях започнаха да стават странни неща. Чупвалите-търсачи, препускащи към Харун на тъмните си водни кончета, се разпищяха и разсъскаха в мига, в който ги настигна слънчевата светлина… а после и те, и конете им се замъглиха по краищата и започнаха като че ли да се топят, да потъват в отровения, смъртоносно киселинен Океан, постепенно се превърнаха в обикновени сенки, докато накрая изчезнаха със свистене…
— Виж! — извика Харун. — Виж какво става с кораба!
Слънчевата светлина беше лишила от черно магьосничество Жреца Хатам-шуд. Сенките не са в състояние да запазят твърдостта си в ярката светлина и самият огромен кораб бе започнал да се топи, да губи очертанията си, като планина от сладолед, оставена по погрешка на слънце.
— Ако! Мали! — разкрещя се Харун и въпреки предупрежденията на Обаче хукна по трапа (който омекваше с всяка измината минута) към потръпващата палуба.
Докато стигне палубата, тя вече беше тъй лепкаво-мека, че Харун сякаш се движеше в разтопена смола или лепило. Воини-чупвали пищяха и се мятаха диво насам-натам, топяха се пред очите на Харун и се превръщаха в локви от сянка, след което напълно изчезваха, защото в мига, в който слънцето разруши магията на Хатам-шуд, никоя сянка не можеше да оцелее, ако не е прикрепена към някого или нещо, ако не е нечия сянка. Обаче Жрецът или по-точно неговата овеществена Сянка никъде не се виждаше.
От казаните на палубата се изпаряваше отрова, а самите казани се топяха като черно масло. Дори гигантският кран, към чиито огромни вериги бе окачена Запушалката, залиташе и вибрираше в ослепителната дневна светлина.
Водният Джин и Плаващият Градинар висяха над два от отровните казани на въжета, преметнати около кръста и после завързани за повдигачите над самите казани. В мига, в който Харун ги зърна, въжетата се скъсаха (те също бяха усукани от сянка), при което Ако и Мали цопнаха в зловонните казани. Харун извика от мъка.
Отровата обаче се беше изпарила от слънцето, а самите казани бяха толкова омекнали, че пред смаяния Харун Водният Джин и Мали разчупиха с голи ръце огромни парчета от тях и се измъкнаха навън. Казаните и палубата приличаха на топено, сирене.
— Да се махаме оттук — предложи Харун и останалите го последваха надолу по огъващия се под краката им, топящ се трап. Ако и Харун се метнаха на гърба на хупото, а Мали стъпи върху водата до тях.
— Изпълнихме си мисията — радостно обобщи Харун. — Хупо, с пълна скорост напред!
— Брръм! — съгласи се хупото Обаче, без да помръдне човка, и забърза по-надалеч от Тъмния Кораб, по посока на прохода, прорязан от Мали в джунглата от буреняци. Изведнъж се разнесе твърде съмнителен звук, от мозъчната кухина на хупото замириса на изгоряло и то се закова на място.
— Изгоря му бушон — поясни Ако. Харун се вцепени от ужас.
— Изглежда не съм го свързал правилно. А пък си мислех, че така добре съм се справил. Сега вече от него нищо не става, завинаги го съсипах.
— Хубавото на механичния мозък — успокои го Водният Джин — е че може да се оправи, ремонтира, дори смени с нов. В Гъп за всичко си има запасни части. Само да можем да върнем хупото там и ще бъде като нов, тип-топ, екстра категория.
— Де да можем всички да се върнем някъде — каза Харун.
Носеха се свободно по повърхността на Океана в Старата Зона и нямаше никакви изгледи за помощ. След всичко, което преживяха, реши Харун, това просто не беше справедливо.
— Ще ви бутам докъдето мога — предложи Мали и тъкмо се залови за работа, когато се разнесе странен пльокащ звук и Тъмният Кораб на Жреца Хатам-шуд окончателно се стопи. А Запушалката, както си бе недовършена, падна безобидно на дъното на Океана и не успя да запуши Първоизточника. От него щяха да бликат свежи истории и така един ден Океанът щеше да е отново чист, а всички приказки, дори най-старите, щяха да имат вкус на съвсем нови.