Принцът се провикна:
— Колко прекрасна е нейната песен!
При което чупвалската тълпа застена:
— Моля ви, няма ли кой да й затвори устата!
Пееше Бърборана, а принцът направо припадаше от щастие.
— Чуйте я — възторгна се той. — Това глас ли е или какво?
— Трябва да е „какво“ — отвърна му единодушно тълпата, — защото със сигурност не е глас.
Принцът се засегна дълбоко.
— Тия хора нищо не разбират от съвременна музика — оплака се той на генерал Китаб и на Мудра. — Затова, ако нямате нищо против, мисля да атакуваме още сега Цитаделата.
В този миг се случи чудо.
Земята се разтресе под краката им — веднъж, дваж, три пъти. Къщите също се раздрусаха и чупвалите (както и не един гъпчанин) се разкрещяха от ужас. Принц Боло падна от коня си.
— Земетресение, земетресение! — разкрещяха се наоколо…
Но земетресението беше много особено. Цялата луна Кахани потрепера мощно, силно се разтърси, завъртя се около оста си по посока на…
— Вижте небето! — чуха се гласове. — Вижте какво се показва над хоризонта!
…по посока на слънцето.
Над град Чуп и чупската Цитадела изгряваше слънцето. Издигаше се много бързо и продължи нагоре, докато не застана точно над главите им, откъдето зажури с цялата сила на пладнешките си лъчи. И там остана. Много чупвали, в това число и Воинът-Сянка Мудра, извадиха от джобовете си ултрамодерни тъмни очила и си ги сложиха.
Слънце! То разпръсна мълчанието и сянката, с които Хатам-шуд бе обвил Цитаделата с помощта на своята черна магия. Слънчевата светлина нанесе смъртоносна рана на черния лед, от който бе съградена крепостта.
Ключалките на Цитаделата се разтопиха. С изваден меч в ръка принцът препусна на своя коя през разтворилата се порта, следван от Мудра и няколко „глави“ пажове.
— Бърборано! — крещеше неистово Боло и размахваше меча си.
Конят му изцвили, като чу името на принцесата.
— Боло! — дочу се някъде отдалеч.
Той слезе от коня и двамата с Мудра хукнаха нагоре по стълбите, оттам през множество вътрешни дворове, по още стълби… През цялото време край тях се огъваха и заплашително се накланяха подпиращите колони на Цитаделата, омекнали и полуразтопени от слънцето. Сводове се рушаха, куполи се топяха. Безсенчестите слуги на Жреца, членуващи в Съюза на Затворените с Цип-Устни, се щураха като слепи мишки напред-назад, блъскаха се в стените, събаряха се едни други и пищяха неистово, забравили от ужас Закона за Мълчание.
Това бе окончателният разгром на Хатам-шуд. Докато Боло и Мудра се изкачваха нагоре към топящото се сърце на Цитаделата, крясъците на принца „Бърборано, Бърборано!“ събаряха стени и кули. Накрая, отчаяни вече, че ще я намерят здрава и невредима, пред тях се изпречи принцесата с онзи неин нос (украсен с черен чупвалски носозагревател), с онези нейни зъби… Но хайде да не задълбаваме. Да кажем просто, че това несъмнено беше Бърборана, следвана от придворни дами. Те се плъзгаха по парапета на парадното стълбище, защото стъпалата вече се бяха стопили. Боло изчака и Бърборана се изстреля от парапета право в прегръдките му. Той се олюля, но се задържа на крака.
Въздухът се изпълни с гръмки стенания. Боло, Бърборана, Мудра и придворните дами побягнаха надолу, надолу, през подгизнали дворове и кишави стълбища. Погледнаха през рамо и видяха, високо над главите си, на самия връх на Цитаделата, как гигантската ледена статуя, колосалният леден идол на безезичния, ухилен, многозъб Безебан се заклати и разтресе. Сетне се свлече като препил моряк.
Все едно, че планина се срути. И без това жалките останки от зали и вътрешни дворове на Цитаделата бяха размазани под тежестта му. Грамадната глава на статуята се отчупи и се търкулна, подскачайки, по терасите на Цитаделата към най-долния двор, където Боло, Мудра и дамите не можеха да откъснат ужасени очи от видяното, докато зад тях прииждаха Рашид Халиф?, генерал Китаб и цялата тълпа от гъпита и чупвали.
Главата подскачаше все по-надолу и надолу. При всеки удар се отчупваше ту нос, ту ухо, ту зъб. Надолу, надолу…
— Вижте! — извика изведнъж Рашид и посочи с пръст. — Внимавай!
Последното се отнасяше до едно невзрачно човече, наметнато с плащ. Човечето дотича в най-ниския двор на Цитаделата — кльощаво, мижаво, сополиво, лигаво, невзрачно, плъхоподобно нищожество с вид на чиновник. Нямаше сянка и самото то приличаше повече на такава, отколкото на човек. Това бе Жрецът Хатам-шуд, който се спасяваше с бягство. Чу предупреждението на Рашид, но вече бе късно. Извъртя се назад с демоничен писък и зърна настигащата го гигантска глава на Безабан, която го улучи право по носа, размаза го и повече никой не видя и частица от него. Главата, ухилена беззъбо, се закова на двора и продължи бавно да се топи.