— Е, Харун — подкани го Рашид. — Хрумна ли ти нещо?
Харун продължи да мълчи, а видът му изведнъж стана тъжен. Първа Фарфар? се досети за настроението му, отиде при него, улови го за ръката и попита:
— Какво има? Какво ти стана?
— За какво да искам нещо — тихо отвърна момчето, — когато тук никой не може да ми даде онова, което наистина желая?
— Глупости — заяви Моржа. — Прекрасно знам какво ти се иска. Ти предприе голямо приключение, а в края на всяко приключение героите искат едно и също.
— Нима? И какво е то? — заядливо попита Харун.
— Щастлив край — каза Моржа, с което затвори устата на момчето. — Прав ли съм?
— Ами… да. Май си прав — призна Харун смутено. — Но щастливият край, който имам предвид, не е нещо, което ще извадите от морето, дори ако това море е пълно с Многоусти Риби.
Моржа само кимна тържествено и мъдро — седем пъти. След това събра връхчетата на пръстите си и седна зад писалището, като махна на Харун и останалите също да седнат. Момчето се настани на лъскав бял стол с лице към Моржа, а всички други — на подобни столове, наредени покрай стената.
— Хм — започна Моржа. — Щастливите завършеци в приказките — а и в живота се срещат много по рядко, отколкото си мислят хората. Дори може да се каже, че са изключение, а по правило.
— Значи сте съгласни с мен — вметна Харун.
— Именно защото са такава рядкост — продължи Моржа, — Дом П2С3О усвои техния изкуствен синтез. Казано с прости думи ние можем сами да си ги правим.
— Невъзможно! — възрази момчето. Те не са неща, които можеш да затвориш в бутилка. — След което обаче додаде неуверено: — Нали?
— Щом като Хатам-шуд се е научил да синтезира анти-приказки — каза Моржа с леко наранено честолюбие, — не виждам защо и ние да не можем да синтезираме туй-онуй. Що се отнася до „невъзможното“, повечето хора ще те уверяват, че всичко, което ти се случи напоследък, е съвършено, ама съвършено невъзможно. Защо тогава да вдигаме шум около тази една-единствена конкретна невъзможност? Настана мълчание.
— Добре, тогава — обади се накрая Харун. — Ти каза, че желанието ми може да е голямо и то ще бъде точно такова. Аз живея в един голям тъжен град, толкова тъжен, че си е забравил името. Искам от теб щастлив край не само за моето приключение, но и за целия ми тъжен роден град.
— Щастливите завършеци са в края на нещо — изтъкна Моржа. — Ако ги пъхнеш по средата на разказ или приключение, те вършат само половинчата работа.
— И на това ще съм доволен — отвърна Харун.
Време беше за него и баща му да се прибират у дома.
Тръгнаха си набързо, защото Харун мразеше дългите сбогувания. Особено трудно му беше да си вземе довиждане с Фарфар?, но тя спаси положението, като се наведе неочаквано напред и го целуна. Харун никога не би посмял пръв да я целуне, но сега откри, че няма нищо страшно и му стана много приятно. От което тръгването се превърна в още по-мъчително.
Застанали пред Градината на Удоволствията, Харун и Рашид помахаха за довиждане на всичките си приятели и се покатериха заедно с Ако на гърба на хупото Обаче. Чак сега се сетиха, че Рашид вероятно е пропуснал да се яви на своята сказка в К и Надутия Обачеи сигурно ще ги нахока веднага щом се върнат на Скучното Езеро.
— Обаче обаче обаче няма значение — каза хупото без да помръдне човка. — Когато пътувате с хупото Обаче, времето работи за вас. Тръгвате късно, а пристигате рано! Хайде, на път! Бррръм!
Над Скучното Езеро се стелеше нощ. Харун зърна кротко закотвената яхта „Хиляда и две нощи“, която се полюшкваше морно на лунната светлина. Влетяха през отворения прозорец на спалнята и Харун се почувства тъй изморен, че искаше само да се тръшне върху пауновото си легло и веднага да заспи.
Когато се събуди, навън бе ясно слънчево утро. Всичко си беше така, както го бе оставил. От механични хупита и Водни Джинове нямаше и помен.
Стана, като търкаше очи с юмруци, и видя, че баща му, все още по дълга синя нощница, е седнал на малкия балкон в предната част на яхтата и пие чай. Към тях се приближаваше друга яхта с формата на лебед.
— Сънувах нещо много странно… — започна Рашид Халиф?, но го прекъсна гласът на Надутия Обачеи, който им махаше енергично от яхтата-лебед.
— Ехо!
„О, Господи! — каза си Харун. — Сега ще има викове и крясъци и накрая ще трябва сами да си плащаме сметката.“
— Ехо, поспаливи ми господине! — извика отново Обачеи. — Какво виждам! Вие и синът ви сте още по нощници, а аз идвам да ви взема за сказката! Тълпата ви чака, закъсняващи ми господине! Надявам се да не я разочаровате.
По всичко личеше, че цялото приключение в Кахани бе продължило по-малко от една нощ!