„Но това е невъзможно“ — каза си Харун и тук си спомни въпроса на Моржа: „Защо да вдигаме шум около една-единствена конкретна невъзможност?“ Затова се обърна нетърпеливо към баща си и попита:
— Какъв беше сънят ти? Спомняш ли си?
— Не сега, Харун — отвърна Рашид Халиф? и извика на приближаващия Обачеи: — Защо така припряно, господине? Качете се при нас, пийте чаша чай, пък ние в това време ще се облечем и приготвим за път. — А на Харун рече: — Побързай, сине. Шах Дрън-Дрън никога не закъснява. Океанът от Приумици трябва да пази реномето си на изпълнителен разказвач.
— Океанът! — настоя Харун, докато Обачеи се приближаваше със своята яхта-лебед. — Сети се, моля те. Много е важно.
Рашид обаче изобщо не го слушаше.
И Харун се запъти омърлушено към стаята си да се облича. Чак сега забеляза малкото позлатено пликче до възглавницата. В такива пликчета големите хотели слагат за гостите си шоколадови бонбони за през нощта. Вътре имаше писъмце от Фарфар?, подписано не само от нея, но и от всички приятели, които той остави на Луната Кахани. (Гупи и Бага, които не можеха да пишат, бяха оставили по един отпечатък от рибешка целувка вместо подпис.)
„Върни се когато пожелаеш — пишеше в бележката. — И остани колкото ти душа иска. Помни, че когато летиш е хупото Обаче, времето работи за теб.“
Имаше и нещо друго в малкия плик — миниатюрно птиче, изпипано до най-дребните подробности. Това бе, естествено, самото хупо.
— Я колко си хубав след едно измиване и сресване — отбеляза Рашид, когато Харун излезе от стаята си. — От месеци не съм те виждал толкова щастлив.
Сигурно си спомняте, че Обачеи и неговото омразно за народа правителство очакваха от Рашид Халиф? да им спечели подкрепата на хората, като разкаже „притчи за повдигане на духа“, а не „тъжнокисели глупости“. Оказа се, че са украсили един голям парк с какви ли не плакати, знамена и флагчета и са накачили високоговорители по стълбовете, та да могат всички да чуват Шах Дрън-Дрън. Имаше и пъстра платформа, цялата окичена с плакати, на които пишеше: ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ОБАЧЕИ, а също: АКО ИСКАТЕ ЖИВОТ БЕЗ ОБЛАЧЕ, ИЗБЕРЕТЕ ОБАЧЕИ. Наистина се беше насъбрала голяма тълпа, за да чуе приказките на Рашид, но от намръщените им лица Харун разбра, че господин Обачеи не е техен любимец.
— Започвайте! — изсъска Обачеи. — Многовъзхвалявани ми господине, дано ви бива, защото иначе…
Харун наблюдаваше отстрани Рашид, който се приближи усмихнат до микрофона сред буря от ръкопляскания. След което стресна сина си, защото първите му думи бяха:
— Дами и господа, приказката, която ще ви разкажа, се нарича „Харун и морето от приказки“.
„Значи не си забравил“ — усмихнато помисли момчето.
Рашид Халиф?, Океанът от Приумици, Шах Дрън-Дрън, погледна сина си и му намигна. „Допускаш ли, че ще забравя подобна приказка?“ — казваше това намигване. И започна:
— Много отдавна в страната Алифбай имало един скръбен град, най-скръбният от всички градове, тъй безнадеждно скръбен, че забравил собственото си име…
Както вече се досещате, Рашид разказа на хората в парка същата приказка, която аз току-що ви разправих. Харун реши, че баща му явно е разпитал Ако и останалите за онези случки, на които не е бил свидетел, защото ги предаде съвсем точно. Освен това по всичко личеше, че отново е във форма, че си е възвърнал дара слово и държи публиката напълно в своя власт. Когато пееше песните на Мали, всички му припяваха: „Но не ще накълцаш мен!“, а когато изпълняваше репертоара на Бърборана, тълпата замоли за милост.
Всеки път, когато Рашид споменаваше Хатам-шуд и палачите от Съюза на Затворените с Цип Устни, цялата публика започваше да гледа строго Обачеи и неговите палачи. Те седяха на сцената зад гърба на Рашид и с всяка измината минута ставаха все по-омърлушени. А когато Рашид спомена, че почти всички чупвали мразели Жреца през цялото време, но се страхували да изразят своята ненавист, през тълпата премина съчувствен шепот по адрес на чупвалите: „Да — шепнеха хората, — ние много добре знаем как са се чувствали“. А след победата над двамата Хатам-шудове някой започна да скандира: „Господин Обачеи — веднага да си върви! Хатам-шуд Обачеи!“ и цялата публика подхвана думите му. Като чу това, Обачеи разбра, че е дошъл краят, и започна да се измъква от сцената заедно с палачите си. Тълпата им разреши да избягат, но през цялото време ги замеряше с боклуци. Никой повече не видя Обачеи в долината К и хората вече можеха да си избират такива ръководители, каквито искаха.
— И разбира се, не ни платиха — весело каза Рашид на Харун, докато чакаха пощенския автобус да ги откара от долината. — Но нищо, парите не са всичко.