— Обаче обаче обаче — чуха познат глас от шофьорското място на пощенския автобус — никакви пари пък са съвсем нищо.
Продължаваше да вали като из ведро, когато се прибраха в тъжния град. Много от улиците бяха наводнени.
— Какво от това! — възкликна жизнерадостно Рашид Халиф?. — Дай да се приберем пеша у дома. От години не съм подгизвал като хората!
Харун се страхуваше, че баща му ще се натъжи при мисълта за апартамента без Сорая, но затова пък с изпотрошени часовници, и го погледна тревожно. Но Рашид тръгна в дъжда и колкото повече се мокреше, нагазил до глезените в кална вода, толкова повече изглеждаше по момчешки щастлив. Харун се зарази от доброто настроение на баща си и не след дълго двамата шляпаха из водата и се гонеха като малки деца.
Скоро на Харун му направи впечатление, че не са сами, че улиците на града са пълни с хора, които също като тях тичаха, подскачаха, шляпаха, падаха и — най-важното — превиваха се от смях.
— Май че нашият град най-сетне се е научил да се забавлява — забеляза Рашид, усмихнат широко.
— Но защо? — недоумяваше Харун. — Та всъщност нищо не се е променило. Виж, фабриките за тъга продължават да си работят и почти всички са все така бедни…
— Ей ти, тъжноликия! — провикна се старец, който нямаше по-малко от седемдесет години, но танцуваше из наводнената улица и размахваше сгънатия си чадър като меч. — Да не чуваме трагични арии!
Рашид Халиф? се приближи до него.
— Нямаше ни в града известно време, господине — обърна се той към стареца. — Случило ли се е нещо в наше отсъствие? Например някое чудо?
— Не, просто вали — отговори дъртият веселяк. — И от това всички са щастливи. Дори и аз. Уха! Ухаха!
И той заподскача надолу по улицата.
„Моржа — изведнъж осъзна Харун. — Моржа изпълнява моето желание. Примесил е изкуствен щастлив завършек към дъжда.“
— Ако наистина е Моржа — обади се Рашид, докато изпълняваше сложен шотландски танц в една по-дълбочка локва, — то градът ти дължи едно голямо „благодаря“.
— Недей, татко — примоли се Харун и доброто му настроение се спука като балон. — Толкова ли не разбираш? Това не е истинско! Яйцеглавите са го изсипали от шишенце. Фалшиво е! Хората трябва да са щастливи, когато има за какво, а не защото са им поръсили щастие от бутилка на небето.
— Ето ти повод да бъдеш щастлив — обади се един полицай, който тъкмо плаваше покрай тях, седнал в обърнат чадър. — Спомнихме си името на нашия град.
— Кажи ни го, хайде, побързай! — настоя внезапно възбуденият Рашид.
— Кахани — отвърна жизнерадостно полицаят и се отдалечи надолу по наводнената улица. — Красиво име за град, нали? Означава „приказка“, ако искате да знаете.
Свиха в тяхната улица и зърнаха къщата си, която приличаше на подгизнала торта. Рашид продължаваше да подскача и да подрипва весело, но Харун с всяка крачка все повече посърваше. Жизнерадостното настроение на баща му започна да му се струва направо непоносимо. За всичко му беше виновен Моржа — за всичко лошо, несправедливо и фалшиво в целия широк безмайчин свят. Госпожица Онита се показа на балкона си.
— Браво, значи се върнахте! Хайде, елате да видите какви сладкиши имаме и как празнуваме!
Тя цялата се тресеше, друсаше и пляскаше с ръце от радост.
— Какво толкова има да се празнува? — попита Харун, когато госпожица Онита слезе тичешком при тях на дъждовната улица.
— Що се отнася лично до мен — отвърна госпожица Онита, — простих се завинаги с тоя боклук господин Сенгупта. Освен това си намерих работа във фабриката за шоколадови изделия и мога да ям безплатно шоколад колкото си поискам. А вече си имам и няколко обожатели… Ама и аз, безсрамницата, какво съм се разприказвала!
— Радваме се за вас — каза Харун. — Но в нашия живот не всичко е песни и танци.
Госпожица Онита изведнъж придоби загадъчно изражение.
— А може би сте отсъствали прекалено дълго — тайнствено заяви тя. — Нещата се променят.
Рашид се намръщи.
— Онита, какви ги говориш? Ако ще казваш нещо, казвай го!
Входната врата на апартамента на семейство Халиф? се отвори и на прага застана Сорая, жива живеничка и два пъти по-хубава от преди. Харун и Рашид се вцепениха. Стояха заковани като статуи в поройния дъжд и устите им зееха отворени.
— И това ли е работа на Моржа? — промърмори Рашид, но Харун само поклати глава. Затова Рашид сам си отговори: — Кой знае? Може да е, а може и да не е, както би се изразил нашият приятел шофьорът на пощенския автобус.
Сорая излезе при тях на дъжда.