— Хатам-шуд ли каза? — Харун свъси вежди замислено. — Каква беше онази приказка, дето често я разправяше?…
Рашид заговори, сякаш си припомняше стар, прастар сън:
— Хатам-шуд — изрече той бавно — е смъртен враг на всички Приказки, дори на самия Език. Той е Цар на Мълчанието и Враг на Речта. И понеже всичко има край — и сънища, и приказки, и животът — в края на всичко ние викаме неговото име. Край, казваме един на друг, свърши. Хатам-шуд — Краят.
— Това място вече ти се отразява добре — забеляза Харун. — Спря да ъкаш. Откачените ти приказки се възвръщат.
На слизане към долината господин Обаче караше бавно и крайно предпазливо.
— Обаче обаче обаче не ТРЯБВА вече да бързам — аз си изпълних обещанието — обясни той на все още раздрусаните кални мъже и жени, които обърнаха разярени погледи към Харун и Рашид.
На гаснещата дневна светлина те разчетоха един пътен надпис, който първоначално бе гласял: ДОБРЕ ДОШЛИ В К, но някой го бе дописал с груби разкривени букви: ДОБРЕ ДОШЛИ В КОШ-МАР.
— Какво е кош-мар? — незабавно попита Харун.
— Това е дело на някой злосторник — сви рамене господин Обаче. — Както ще се убедите, в долината не живеят само щастливци.
— Думата е на древния език франдж, който вече не се говори в този край — поясни Рашид. — В онези отдавна отминали времена долината, която днес се казва просто К, е имала други имена. Едното, ако не се лъжа е Каш-мер, а другото — Кош-мар.
— Означават ли нещо тези названия? — продължи да разпитва Харун.
— Всички наименования значат нещо — отвърна Рашид. — Чакай да помисля. Да, сетих се. „Каш-мер“ може да се преведе като „Място, скрило едно море“. Но „Кош-мар“ е много по-неприятно название.
— Хайде де — примоли се Харун. — Не спирай дотук.
— На древния език — призна Рашид — с тази дума са означавали страшните сънища.
По мръкнало пощенският автобус пристигна на автогарата в К. Харун благодари на господин Обаче и се сбогува с него.
— Обаче обаче обаче пак аз ще ви откарам обратно у дома — каза господин Обаче. — Ще ви запазя най-хубавите места, не се съмнявайте. Елате щом привършите с работата си, аз ще съм на линия и — на път! Бръм! Лесна работа.
Харун се опасяваше, че Рашид ще бъде причакан от поредните кресльовци, но К бе твърде отдалечено място и пощенският автобус на господин Обаче беше изпреварил слуховете за провалилото се представление в Г. Така че двамата бяха посрещнати от самия Шеф, Големия Началник на управляващата партия в долината, Кандидат на предстоящите избори, в чиято подкрепа Рашид се бе съгласил да говори. Шефът имаше такова блеснало лице, такива непринудени маниери, бялата му риза и панталони бяха тъй колосано чисти и спретнати, че проскубаните мустачки сякаш принадлежаха другиму — толкова не се връзваха с този лъскав господин.
Лъскавият господин поздрави Рашид с усмивка като на кинозвезда, чиято притворност притесни Харун.
— Уважаеми господин Рашид — приветствува го той. — За нас е чест. Легендата за вас достигна и нашия град.
„Ако Рашид се провали в долината К, както стори това в град Г — мислеше Харун, — този ще запее друга песен.“ Ала Рашид се радваше на ласкателствата, така че си заслужаваше да се примирят засега с всичко, което покачваше градуса на настроението му…
— Името ми — продължи лъскавият господин, като леко наклони глава на една страна и тракна с токовете на обувките си — е Обачеи.
— Почти като на шофьора на пощенския автобус — възкликна Харун, ала лъскавият господин с мижавото мустаче вдигна ужасен ръце.
— Изключено! Изключено да е като името на някакъв си шофьор на автобус! — изпищя той. — Боже Господи! Ти даваш ли си сметка с кого разговаряш! Да ти приличам на шофьор на автобус?
— Извинете… — понечи да се оправдае Харун, но Обачеи вече се отдалечаваше с широка крачка, навирил нос.
— Уважаеми господин Рашид — каза през рамо, — към езерото! Носачите ще донесат багажа ви.
През петте минути, докато вървяха към брега на Скучното Езеро, Харун започна осезаемо да се тревожи. Господин Обачеи и придружаващите го лица (към които се бяха присъединили Рашид и Харун) бяха непрестанно обкръжени от точно сто и един тежко въоръжени войника, а обикновените хора по улицата ги гледаха крайно враждебно. „В този град нещо не е наред“ — каза си той. Когато живееш в тъжен град, ти се научаваш веднага да разпознаваш нещастието. Надушваш го в нощния въздух, когато газовете, отделени от коли и камиони, са се изпарили и луната кара всичко да изглежда по-ясно. Рашид бе дошъл в тази долина, защото си я спомняше като най-жизнерадостното място на света, но вече нямаше съмнение, че неприятностите не я бяха отминали.