Домът на Кранстън изглеждаше просторен и проветрив. Покрай долната част на северната стена имаше дървени летви, а цялата горна част на южната стена беше с отдушници. Пасатите от океана непрестанно преминаваха през къщата, като я охлаждаха и поддържаха въздуха свеж. Типична хавайска къща.
Кранстън посочи големия диван в средата на хола и каза:
— Седнете. Гладен ли сте? Нещо за пиене? Бира?
— Предпочитам бира.
Генералът отиде в кухненското помещение до южната стена и донесе две големи немски бири. Девлин за пръв път виждаше тази марка. В другата си ръка Кранстън държеше две халби. За едър мъж, при това с изкуствен крак, той се движеше свободно, дори със заети ръце.
Девлин си наля половин чаша и почти я пресуши. Кранстън напълни чашата си, но пийна само глътка. Бирата беше студена и много хубава — силна и освежаваща.
— Мисля, че не бихте искали да се заемете с всичко това още тази вечер — отбеляза Кранстън.
— Знам ли. Кучето ви успя да ме разсъни достатъчно.
Генералът въздъхна тежко и взе една полуизпушена пура от голям пепелник, направен от разтопена лава, втвърдена във формата на купа.
— Разбрах, че сте се запознали със сина ми във Виетнам.
— Да. Бях във вашия батальон.
— През цялата служба?
— Не. Първоначално бях разпределен във военната полиция. Но не останах дълго в разузнаването. След около шест месеца се прехвърлих. Прекарах повечето време в Сайгон.
— Как се случи да бъдете във военната полиция?
— Бях полицай, преди да отида в армията.
— Полицай? Защо тогава попаднахте в армията?
— Просто не исках да бъда ченге повече и Чичо Сам реши, че трябва да продължа да се бия.
— Бил сте мобилизиран.
— Да.
— Но вие можехте да си останете полицай и да избегнете мобилизацията.
— Можех.
Кранстън погледна Девлин в очакване на още обяснения, но не ги получи. Накрая изсумтя и рече:
— Мисля, че военната полиция беше по-добра от повечето назначения там. Кога беше това?
— През седемдесетте.
— О, тогава вече всичко бе отишло по дяволите. Били беше там за втори път. Разбрахте ли какво стана след това?
— Не. Ние всъщност не поддържахме връзка след онази история в Камбоджа.
— Не е трябвало да ходите там и да стоите до проклетата граница. Скапаният идиот Никсън. Кучият му син одобри звездата ми на бригаден генерал, помогна ми да се пенсионирам по-лесно и затова май не трябва да го псувам много. Но въобще не беше наша работа да правим половината от онези гадости там. Много момчета като Били се превърнаха в развалини.
— Какво се е случило?
— На Били?
— Да.
— За съжаление той беше обзет от онази склонност на младите да мислят, че са непобедими. Предприемаше какви ли не неразумни рискове. Мислех, че ще успея да го предпазя от неприятностите, ако го взема под мое командване, но…
— Какво?
— Точно преди да бъде определено кога да се върне в Щатите, горкият нещастник беше пленен. Прекара повече от две проклети години в адски лагер за военнопленници, докато накрая успяхме да го измъкнем срещу размяна на затворници. Но той вече беше преживял много. Там момчето беше наградено с Бронзова и със Сребърна звезда. Както и с номинация за почетен медал. После с три Пурпурни сърца. Затворничеството сломи напълно борческия му дух. Направо го съсипаха, господин Девлин. Били вече не беше същият.
— Защо?
Кранстън стискаше в устата си незапалената пура така, сякаш искаше да възпре думите. Но те продължаваха да се изливат в горчив порой.
— Ти си чувал. Посттравматичен синдром или нещо подобно. По мое време го наричаха психическо разстройство вследствие на тежки бойни условия. Или пък изтощение след битка. Хиляди подобни неща. Чувстваш се скапан, объркан, имаш параноя, не можеш да стоиш в стая с хора, не можеш да се съсредоточиш, събуждаш се нощем, облян в пот, не можеш да се задържиш на постоянна работа. Разбирате.