— Предполагам, че е ставало така. Мъглата и дъждът около Хило са толкова гъсти, че не се вижда на повече от десет метра. Последният камион от конвоя е спирал, без другите да забележат. Но цялата работа не е могла да се осъществи без съдействието на вътрешен човек.
Хоторн не отговори.
— Кой е бил той? — попита Девлин.
— Работим по случая.
Девлин не беше в настроение да протака разговора, но сдържа гнева си.
— Докъде стига корупцията? — тихо попита той.
— Доста високо.
— Колко от вашите хора са замесени?
Хоторн се забави с отговора.
— Това е военен въпрос.
— Не, и ако включва убийството на цивилно лице.
— Господин Кранстън ли имате предвид?
— Да.
— Нямате доказателства, че в убийството са участвали военни.
— Прикривате ли някого?
— Не.
— Ще разследвате ли вашите хора?
— Не ме притеснявайте, господин Девлин. Не съм в настроение.
— Знаете, че няма да се откажа от случая, докато не разбера кой е убил Били Кранстън.
Преди да отговори, Хоторн се замисли за миг. После, внимателно подбирайки думите си, каза:
— Идентифицирахме всички войници, които имат нещо общо с транспортирането на оръжия. Правим проверка, която ще ни покаже колко е било откраднато. Но въз основа на първите изчисления моите хора казват, че са участвали не по-малко от двайсет и пет души.
— Заедно с организаторите на операцията?
— Разследването ми ще обхване всички.
— Ще кажа само още нещо. Ако не беше Били Кранстън, който сам се е изправил срещу онези копелета, можеше никога да не разберете какво е станало с оръжията ви.
— Ако смъртта на Кранстън и кражбите на оръжията са свързани.
— Свързани са.
— Разбирам загрижеността ви, господин Девлин. Ще изясним и този въпрос. Извършителят на престъплението ще бъде наказан.
Девлин кимна.
— Един последен въпрос, господин Девлин.
— Да.
— Какво мислите за Кий?
— Той е психопат. Мрази всички. Способен е да убива. И смятам, че вече е обезумял.
— А хората му?
— Аматьори. Безработни и онеправдани. Необходимите за въоръжен бунт. Съмнявам се дали съзнават в каква каша са се забъркали. Но повечето ще последват Кий. Нямат избор.
— Разбирам.
— И така, генерале, какъв е вашият план?
— Моят план? Или ще се предадат, или ще ги избия. Всичките.
— Има ли значение фактът, че не знаете с колко души разполага Кий? Или колко заложници държи? Или къде се намират. Или какво иска Кий.
— Нещо друго, което желаете да ми кажете?
— Да. Кой стои в дъното на цялата работа, по дяволите? Кой дърпа конците на Кий? Кой краде оръжията ви?
— Всичко, което трябва да направите, господин Девлин, е да стоите мирно и кротко, да не ми пречите и да чакате. Преди тази история да свърши, ще знам това и куп други неща.
— Тогава остава само един въпрос.
— Какъв?
— Какво ще направите, когато Кий започне да избива заложниците?
След като Кий излезе от културния дом с младата хавайка, двама от хората му извлякоха навън тялото на Мун. Наредиха на жените да измият кръвта, която се бе размазала по плочките на пода.
Сетне жените се разпръснаха из залата на малки групи. Редуваха се да използват банята. Импровизираха нещо като спалня. Когато поискаха храна и вода, пазачите позволиха на две от тях да отидат до бакалията и да донесат каквото могат. Задоволиха се с плодове, хляб и студена консервирана храна.
Но ужасът не намаляваше. От деветте жени, на които Кий бе заповядал да се съблекат, три вече бяха изведени навън. Никоя не се върна. Останалите се бяха облекли, седяха и чакаха, надявайки се, че няма да ги повикат.
Лийлани седеше настрана и кипеше от гняв. Мястото й не беше там. Бе обещала на Девлин, че ще се прибере у дома. А тя остана, за да се погрижи за онзи глупав ресторант. Не успя да свърши онова, за което бе дошла, и сервира храната, за да докаже на себе си, че струва нещо. А сега беше заложница. Ако бе послушала Девлин, щеше да се измъкне от цялата тази бъркотия.
Стоеше сама в ъгъла на горещата и задушна заседателна зала и мислеше. Мозъкът й сякаш се бе вцепенил. Плачеше й се. Искаше й се да изкрещи. Хрумна й да се помоли на Бога. Опита се да измисли някакъв безмълвен зов за помощ към прадедите си и да усети духа им, но това само я накара да се почувства глупава и безпомощна. И после — в краен пристъп на негодувание — Лийлани се отказа от всичко и от всички — Девлин, прадедите си и жените в залата. И в следващия миг прозря истината. Мисълта я осени с такава внезапна сила, че тя се усмихна. Проклети мъже. Девлин не знаеше повече от нея. С изключение на едно. Той знаеше кой е непосредствения му враг. Девлин търсеше врага, разпознаваше проблема и се залавяше с него. Съсредоточаваше се само върху това. Лийлани беше обградена от уплашени и изпотени жени и хленчещи деца. Хваната в капан. Но изведнъж нищо нямаше значение. Въпреки жегата, жаждата и объркването, едно нещо беше ясно. Кий беше врагът. И той щеше да дойде за нея.