Лийлани стана и се приближи до един пазач. Лицето й беше безизразно, а главата — леко наведена. Поиска разрешение да отиде до банята. Мъжът кимна и й направи знак с дулото на пушката.
Тя бързо излезе от залата и тръгна по коридора. Тоалетната беше заета, а отпред чакаха още две жени. Отсъствието на движение, чакането и неизвестността я влудяваха. Но сега всичко това изчезна. Лийлани стоеше на опашката, мислеше, планираше и използваше въображението си.
Тя влезе в малката тоалетна и веднага се приближи до автомата. Купи си един тампон, влезе в кабинката, седна на тоалетната чиния и внимателно извади тампона от картонената обвивка. После бръкна в десния джоб на късите си панталони и извади карфица. Лийлани имаше план. Отчаян, но все пак план.
Когато се замисли защо прави това, през нея мина вълна на страх — досущ електрически шок. Изведнъж някой удари с приклада на пушката по металната врата на тоалетната и стомахът й се сви. Лийлани тихо изруга, сетне извика:
— Излизам!
Когато се върна в залата, тя видя, че на мястото й седи Рейчъл Стийл. Възрастната жена я гледаше. Едва забележимо й направи знак с глава.
В момента Лийлани нямаше желание да се занимава с нея. Имаше работа. Трябваше да мисли. Но в пламенните сини очи на възрастната дама имаше нещо толкова настоятелно, че Лийлани не можа да устои.
Тя прекоси нехайно стаята и седна до Рейчъл. Мнозина спяха, а будните тихо разговаряха.
Само двама пазачи наблюдаваха седемнайсетте жени и трите деца. Лийлани започна да мисли за бягство. Но първо трябваше да обърне внимание на възрастната жена.
— Ти си следващата — тихо каза Рейчъл, без да я поглежда.
— Какво искаш да кажеш?
— Мисля, че ще бъдеш следващата, която ще отведат.
— Защо мислиш така?
— Изненадана съм, че Кий още не го е сторил. Сигурно е зает.
— Направи ли го, ще съжалява.
— Добре. Бях убедена, че ако някой тук има смелост, това си ти.
Лийлани се обърна към Рейчъл, но не каза нищо.
— Пък и имам чувството, че работиш с Девлин.
Лийлани отново се уплаши и попита:
— Какво? Откъде ти хрумна?
— Не се притеснявай. Не мисля, че някой знае за това.
— Защо мислиш така?
— Ами, вероятно женска интуиция.
— Твоята интуиция?
— От стаята си виждам много неща. И малко логика. Двама непознати в града по едно и също време. Използват един и същи уличен телефон. Ти и Девлин си приличате.
— Как?
— Не знам точно. Гняв. Ожесточеност. Може би просто не се страхувате. Както и да е, мила моя. Искам да ти кажа, че имам пистолет. И нямам абсолютно никаква представа какво да правя с него.
Този път Лийлани се постара да не поглежда Рейчъл и тихо попита:
— Имаш пистолет?
— Да. Но не знам как да го използвам. Ти знаеш ли?
— Откъде го взе?
— На Девлин е. Видях как го оставя в багажника на колата си. Когато военните камиони и хората на Кий дойдоха в града, отидох на паркинга и го взех. Оставих ключовете на задната гума — там, където ги бе сложил Девлин.
За минута Лийлани не каза нищо, сетне попита:
— Къде е пистолетът?
— В колана ми. Едно от предимствата на възрастта е, че те прави по-малко привлекателна за мъже като тези тук. Но и без това нямаше да им позволя да ме докоснат.
Лийлани я погледна. Рейчъл бе облечена в широк памучен панталон и пуловер, които скриваха очертанията на оръжието.
— Малък е, но съм убедена, че ще бъде полезен — добави възрастната жена.
Двете се умълчаха.
— Знаеш ли как да боравиш с него? — попита Рейчъл.
— Револвер ли е или автоматичен?
— Не знам.
— Има ли барабан, който се върти?
— Не. Всичко е в едно. Правоъгълен е.