— Да. Знам как да боравя с него.
— Тогава ще ти го дам. Да легнем. Все едно ще спим. Ще се обърнем една към друга. Хайде, легни.
Сковано и непохватно Рейчъл се отпусна на пода и бавно се премести под масата. Лийлани легна с лице към нея.
Възрастната жена бръкна в колана си и извади малък пистолет „Берета“, двайсет и втори калибър. Лийлани бавно протегна ръка и го взе. Металът бе затоплен от тялото на Рейчъл. Оръжието беше гладко и странно успокояващо.
Лийлани внимателно доближи пистолета до лицето си. Издърпа затвора назад и видя как един патрон влезе в гнездото. Не посмя да извади пълнителя, за да провери колко патрона има в пистолета. Реши, че Девлин едва ли би й дал незареден пистолет. Ала нямаше представа колко патрона побира беретата. Оръжията не я привличаха, но сега се радваше, че баща й я научи да стреля.
Бавно спусна петлето и пъхна пистолета в късите си панталони. Замисли се как да застреля Сам Кий. Трябваше да влезе в някоя стая с него, без да я претърсват. Да извади беретата, да зареди, да натисне спусъка и да стреля — отново и отново, докато всичко свърши. Ами ако се наложеше да застреля още някой? Дали изобщо щеше да съумее да извади оръжието, преди да я убият? Или преди Кий да извади пистолета си и да я застреля? За миг Лийлани реши, че идеята е неосъществима. Нямаше да може да измъкне беретата. После си представи как Кий ще й каже да свали дрехите си. Този път, за да я изнасили и унижи. Пред хората си. Представи си подигравателната му физиономия. Сетне вдигна фланелката си и пъхна пистолета колкото е възможно по-навътре в панталона.
37.
Вайсман бе забравил колко силно вонят труповете и съсирващата се кръв. Офицерът, един армейски сержант, който беше свръзка между военните и полицията, го чакаше на улицата. Сержантът му отдаде чест и отвори вратата. Вайсман мигновено долови мириса на кръв.
— Каква бъркотия! — измърмори войникът. — Ченгетата оставиха всичко, както си беше, за да направите оглед, преди да са почистили.
Вайсман благодари на уморения сержант и бавно изкачи стъпалата до апартамента на Тей. Пред вратата стоеше униформен полицай. Вътре сновяха детективи, ченгета, съдебномедицински експерти и хората от моргата.
Вайсман погледна труповете. Изненада се, че няма толкова много кръв, колкото бе очаквал. Но пикочният мехур и вътрешностите на полковник-лейтенант Джордж Уокър се бяха изпразнили, докато бе умирал. В затвореното помещение тропическата жега бе превърнала двата трупа във воняща каша. Миризмата се бе просмукала навсякъде.
Полицаите бяха отворили всички прозорци, но циркулацията на въздуха беше съвсем слаба. Един от детективите пушеше евтина пура, която правеше смрадта още по-противна.
Вайсман намери детектива от отдел „Убийства“, отговарящ за случая, лейтенант Едуард Каолани. Представи се и попита:
— Какво научихте?
Каолани беше облечен в стандартния черен панталон, бяла риза с къси ръкави и черна вратовръзка. Беше доста пълен. Вратът му беше твърде дебел, за да закопчее яката си. И той беше уморен.
Каолани посочи мъртвите тела и заговори с характерната хавайска напевна интонация, която превръщаше всички разказни изречения във въпросителни.
— Русокосата е проститутка от Хотел стрийт. Наркоманка. Хероин. От три години има досие. Била е арестувана за проституция и два пъти за притежание на наркотици. Белият е ваш човек. Казва се Уокър. Разпитахме някои от съседите. Изглежда е бил редовен клиент. По всичко личи, че тя го е застреляла и после се е самоубила.
Вайсман гледа сцената една минута. Каолани чакаше търпеливо. Минутата му се стори безкрайна.
Накрая Вайсман попита:
— Защо?
— Защо го е застреляла ли?
Каолани сви рамене.
— Ти ми кажи.
— Не мога. Защо да застрелва редовен клиент? Хората, които си плащат редовно, не стават жертви.
— Може да се е забавил с плащането.
— Но защо тя ще се самоубива?
— Какво искаш да кажеш?
— Ами в сценария убийство — самоубийство няма никаква логика.
— Може би още не.
— А може би никога. Ето какво знам. Някой се е обадил на Уокър. Рано сутринта вчера. Уокър става и излиза от кабинета си. Няма обяснение. Нищо. Напуска бързо, сякаш е извикан по спешност. Паркира колата си в центъра, а не в този квартал. Качва се тук. Тя го пуска да влезе и го застрелва, после се самоубива. Защо? Няма никаква логика.
Каолани се почеса по лявата вежда, сетне потърка очи. Изобщо не се интересуваше от обсъждането на хипотези с Вайсман.