— Донякъде.
— Донякъде? Да не би да сте от онези, които предпочитат да пренебрегнат случилото се?
— Не трябваше да става така.
Кранстън продължи да дъвче незапалената пура и отново въздъхна тежко.
— Да, никой вече не иска да слуша за това. Дори онези от нас, които бяха там.
— Понякога особено онези от нас, които бяха там.
— Аз не се срамувам от онова, което направихме, господин Девлин.
— Вероятно това е защото вие имахте късмета да избегнете неща, от които да се срамувате.
Генералът стана от дивана и отиде в кухнята. Отвори едно чекмедже и разрови за кибрит, за да запали пурата си.
— Не знам за късмета, господин Девлин, но имах достатъчно висок ранг, когато отидох там, за да остана над цялата тази гадост.
— Вижда се, че най-малко веднъж сте бил раняван. Или това е от кучето?
Кранстън не обърна внимание на забележката. Бръкна в един шкаф над мивката, взе една бутилка и си наля значително количество бърбън „Мейкърс Марк“. Върна се в стаята, като изпускаше кълба парлив дим от пурата и стъпваше тежко по дървения под. Отпусна се на дивана, погълна половината от бърбъна и каза:
— Да. Във Виетнам. В Корея ме раниха веднъж, но не толкова тежко, както в крака. Късметът ми ме беше изоставил през онази проклета война. Простреляха ме, докато слизах от хеликоптера. С това се занимавах там. Обикалях с хеликоптера и наблюдавах. Не бях направил и две крачки. Някакво огнестрелно оръжие с голям калибър ме уцели на около пет сантиметра над глезена. Вероятно петнайсетмилиметрова картечница. Отнесе цялото ми дясно стъпало. За трийсетина секунди ме върнаха в хеликоптера. Сложиха ми турникет и инжекция морфин. Не чувствах почти нищо. Най-неприятното е, че положението ми се влошава. На всеки пет или шест години трябва да ми отсичат по парченце кост. Ще се побъркам, ако се наложи да махнат коляното. Казват ми, че ако не вървя, протезата ще издържи по-дълго. Доста глупаво, нали?
— Да.
— Мисля, че вървенето няма нищо общо с това. Прихванах нещо гнило там, от което не мога да се отърва.
След думите на Кранстън за нещо гнило и двамата млъкнаха. Не беше време да говорят за повода, по който Девлин беше дошъл.
Генералът довърши бърбъна си, пийна от бирата и погледна часовника си.
— Десет часа е времето ми за лягане. Ставам обикновено около пет-шест. С изключение на едно-две ходения по малка нужда през нощта, характерни за старите хора. Ако сте още по континенталното време, би трябвало да се пренастроите.
— Вече мога да заспя.
— Елате, ще ви покажа стаята.
Кранстън поведе Девлин по западния коридор и му показа банята, която да ползва и голямата спалня, където да се настани. Стаята имаше две големи плъзгащи се стъклени врати и гледаше към океана. Изведнъж на Девлин му се прииска по-скоро да се унесе в сън, заслушан в тихия шум на вълните.
Генералът му пожела каза лека нощ и се запъти с шумни стъпки към спалнята си. Девлин се заслуша в потропването на изкуствения крак, което постепенно отслабваше и се отдалечаваше. Вратата на спалнята на Кранстън се затвори и в къщата настана тишина. Девлин слушаше шума на вълните и гледаше как лунната светлина се прокрадва през грамадните дървета зад двойната стъклена врата. После се обърна и влезе в банята.
Съблече се, изкъпа се, избръсна се и изми зъбите си. Излезе от банята разтоварен и изчистен от полепналите по него изпарения от самолетно гориво. Заспа, облъхван от хладния хавайски ветрец и от приглушените звуци на океана, като си мислеше за ранения гневен мъж, който се напиваше зад дебела стена, охранявана от голямо куче.
На петстотин метра на изток от мястото, където спеше Девлин, група от трима мъже, точно от типа на онези, които догът на Кранстън държеше на разстояние, седяха под един син брезент, опънат между палмовите дървета близо до брега. Това бяха магаретата. Кранстън наричаше така бедняците от местното простолюдие, които често бяха от престъпния свят. Хора без никакво имущество, такива, които не се вписваха в никакви рамки. Опасни хора.
Тримата седяха близо до плажа на едно място, което по-рано беше склад за отпадъци. Държавата почистваше и стопанисваше земята. Но тъй като правителствените бюрократи нямаха план за малката ивица земя, местните скитници се бяха възползвали от този пропуск. Те я бяха превърнали в импровизиран публичен парк и убежище за бездомни. Понякога там живееха по двайсетина души — семейства, двойки, самотни скитници, дори бедни туристи. Тримата мъже лесно се вписваха сред тези хора. Въпреки това те приличаха по-скоро на безработни. Но всъщност работеха за Еди Лиху и тяхната задача беше да следят Джаспър Кранстън. Те докладваха на Дуейн, бивш „Ангел на Ада“, а сега главатар на местна гангстерска група. Дуейн също работеше за Еди Лиху. Беше се специализирал в производството на метамфетамини, както и в осигуряването на добре обучени убийци. Когато получи съобщение по телефона, че Кранстън има посетител, Дуейн нареди някой да запише номера на колата на госта. Тримата мъже поспориха малко кой да отиде, но в края на краищата задачата беше изпълнена. Малко след полунощ номерът на наетата от Девлин кола беше записан на телефонния секретар в същия офис, където преди това Кийко Рамон беше изпратил факс.