Девлин се вторачи в Хоторн. Знаеше, че го е притиснал докрай. Кимна и рече:
— Да.
— Какво?
— Да. Направете каквото поисках и ще отида там.
— Имам ли честната ви дума?
Девлин го погледна, без да каже нищо. Военните около масата го зяпнаха. Единственият шум в помещението беше бръмченето на климатичната инсталация. Накрая Девлин каза:
— Да. Имате честната ми дума.
После бавно се изправи и излезе от командния център. Вратата се затвори и останалите се спогледаха. Никой не знаеше какво да каже. След няколко минути Хоторн се прокашля и тихо рече:
— По-добре да се залавяме за работа, господа.
40.
Утринното хавайско небе беше ослепително синьо. Девлин засенчи очи и примига, сетне наведе глава и тръгна към маздата. Тули го последва. Усещаше, че моментът не е подходящ да говори.
Двамата се качиха в колата и Девлин подкара на юг. След един-два километра мълчание Тули най-сетне попита:
— Къде отиваме, братко?
— На един плаж.
— Защо?
— Искам да го видя още веднъж.
— Какво става, шефе?
— Отивам в Кахоа.
Самоанецът премести едрото си тяло и свъси вежди. Искаше да каже нещо, но не знаеше как да се изрази.
Девлин шофираше и се опитваше да си припомни пътя, по който Лийлани бе минала, когато ходиха на усамотения плаж. Успя да намери отклонението и паркира на Ред Роуд, близо до дървената барикада. После се загледа в черната лава.
— Приятен ден за разходка, Тули. Искаш ли да видиш един красив плаж?
— Разбира се.
Двамата тръгнаха по застиналата лава. Вървяха бързо и скоро се изпотиха. Не разговаряха.
През първите пет минути от разходката Девлин прогони всички мисли от главата си. Съсредоточи се върху ходенето по неравната повърхност. Чувстваше топлината, излъчваща се от дълбоките пукнатини в черното каменно поле и горещите лъчи на слънцето. Опита се да накара тялото си да усеща всичко, а умът — нищо.
След трийсетина минути той започна внимателно да обмисля вероятностите. Представи си как отива в града, тръгва по Мейн стрийт, минава покрай бара и „Вилидж Ин“ и се приближава до офиса на Кий. Опита се да планира всичко. Да си го представи. Виждаше сградите. Усещаше асфалта под краката си. Анализира няколко сценария. Сетне престана да мисли за това. Нямаше какво повече да планира.
Когато стъпи на усамотения плаж, Девлин беше съвсем спокоен. Съблече ризата си и седна на топлия черен пясък. Кръстоса крака, изопна гръб и се съсредоточи.
Въздухът беше чист, небето — ясно. Искрящите води бяха по-тихи отпреди, когато беше тук с Лийлани.
Затвори очи и внимателно анализира всяка мисъл, която се появи в съзнанието му. Нормализира дишането си. Помисли си колко сигурен се чувства в присъствието на Тули. Позволи си да изпита прилив на чувства. За миг обичта му към едрия мъж го завладя. Изпитваше благодарност към Тули. Една вълна се разби на брега и Девлин се върна към действителността.
Заслуша се в звуците на океана. Постепенно образът на Лийлани изплува в съзнанието му. Спомни си мига, в който я видя за пръв път да върви уморено към него пред къщата на баща си. Дългите й крака, раменете, лицето. Изящният нос. Меката копринена кожа. Екзотичната татуировка. Гъвкавите мускули. Видя лицето й близо до себе си, сред изпаренията в пещерата. Остави се на образите, докато избледнеят. Ала лека-полека мислите за Кахоа, за Кий и за отчаяните му хора, започнаха да се намесват.
Девлин се опита да си представи всеки от мъжете, които бе виждал около Кий. Лицата им. Очите. Помъчи се да проникне в душите им. Колко врагове имаше в града? Колко от тях страдаха? Как се чувстваха? Много ли бяха уморени? Доколко се страхуваха? Разгневени ли бяха? И как щяха да реагират, когато се срещнеха очи в очи с кръвта, болката и смъртта?
Тули седеше под палмите и внимателно наблюдаваше Девлин. Тихо тананикаше една древнополинезийска молитва. Призоваваше дедите си и боговете на южното тихоокеанско крайбрежие. Искаше му се вождът на племето Асеососо Суа да е при него и да го посъветва. Помоли се за клана Матаи. За себе си. За Девлин. Чувстваше се много самотен. Изведнъж чу приглушените звуци на тропическата гора зад гърба си. На света нямаше човек, който да скочи и да извади пистолет толкова бързо като него.
Ала когато се огледа, Тули не видя нищо. Вятърът разлюля клоните на палмите. Мигът бе отминал. Самоанецът бавно пъхна пистолета в колана си, обърна се към Девлин и седна на застиналата лава.