— И кои са те? — прекъсна го Девлин.
Хоторн се поколеба, сетне отговори:
— Пише го в доклада. Още не разполагаме с неопровержими доказателства, но всички следи водят към един човек на име Еди Лиху… Начинът, по който е бил убит Уокър, полицейското минало на Лиху, на Кий и на останалите, бизнесът на Лиху, връзките и репутацията му. И най-важното, самопризнанията, които успяхме да получим от нашия персонал. Няма съмнение по въпроса.
— Какво ще стане с Лиху? — попита Девлин.
— Хората, които ще вземат това решение, още не са готови.
— Той е цивилно лице. Можете ли да направите нещо по този въпрос? — попита Кранстън.
— Работим съвместно с местната полиция, генерале. Ще продължаваме да го правим, докато всички, отговорни за престъпленията, получат присъди.
Кранстън кимна. Не можеше да се разбере дали е удовлетворен от отговора на Хоторн. После зададе още един въпрос.
— По дяволите, но как точно го е правил онзи Уокър?
— Явно е знаел колко оръжие ще бъде транспортирано и кога. Единствената му грижа е била оръжието, което ще открадне, да бъде натоварено на последния камион от кервана, отиващ или в Хило, или в Кайуахи. Когато колоната е навлизала в мъглата и дъжда по Садъл Роуд, последният камион е спирал. Местните хора чакали със свои камиони. Разменяли сандъците. Всички имали армейски печати и съответните номера по описа. Това не било трудна задача за един педантичен администратор като Уокър. Местният камион е потеглял в една посока, а военният — след колоната. Във всички камиони е имало съответният брой контейнери. Размяната е траела няколко минути. Всеки път са отмъквали по един-два сандъка. Но това е продължило месеци.
Кранстън погледна папката и попита:
— И вие сте убеден, че тази информация е достоверна?
— В случаи като този нашите следователи са много задълбочени. Не знаем всяка подробност. Разследването още не е приключило. Това е информацията, с която разполагаме до момента. Предоставям ви я, само защото господин Девлин ме принуди да го направя. Но мислим, че докладът отговаря на истината. Смятам, че в извършването на престъпленията са участвали не повече от двайсет души — шофьори, товарачи, три охранителни екипа и един екипаж на хеликоптер. Уверявам ви, че всеки един от тези хора ще прекара остатъка от живота си в затвора.
— Някои от вашите хора признаха ли, че са убили момчето?
— Не. Но ако прочетете доклада, ще видите, че човекът, отговарящ за подкрепленията, някой си капитан Макуилямс, вероятно е загинал в престрелката в ранчото на Кий. Макуилямс ръководи три охранителни екипа от по трима души. Екипът, който е действал, когато синът ви е бил убит, е бил съставен от същите трима, убити в ранчото.
— Намерихте ли тялото? — попита Девлин.
— Още не. Претърсваме района около ранчото. Необходимо е време.
Кранстън кимна и взе доклада на Вайсман. Девлин продължаваше да наблюдава Хоторн. Всички чакаха Кранстън да прочете доклада.
Генералът пъхна листовете хартия в папката, без да пророни дума.
Хоторн погледна Кранстън, сетне Девлин и попита:
— Удовлетворени ли сте?
Девлин не каза нищо. Чакаше отговора на Кранстън. Джаспър бе обзет от внезапна умора. Прокашля се и рече:
— Удовлетворен? Разполагам с информацията, която исках да узная, когато наех господин Девлин. Знам кой е виновникът. И сега осъзнавам, че това не са само негодниците, които са донесли тук всички онези оръжия… Удовлетворен или не, нищо не може да върне сина ми. Само се моля на Бога да не изгубя и дъщеря си.
— Дъщеря ви? — учуди се Хоторн.
— Тя е в града. Една от заложниците.
Новината предизвика предсказуемо въздействие. Хоторн се намръщи. Помощниците започнаха да прелистват страниците, опитвайки се да намерят списъка с имената на заложниците. Офицерите шепнешком си задаваха въпроси.
— Но какво говорите? — удиви се Хоторн.
— Знаех, че тя ще дойде тук. Не можах да я спра. Надявах се, че може би господин Девлин ще я убеди да се върне, но това явно не е станало. Предполагам, че не е послушала и него. Всъщност съм сигурен, че е станало така. Името й фигурира в списъка на заложниците. Тя използва фамилията на майка си. Килау.