— Били беше по-добър от мен, Кий. Аз не съжалявам, че ще умреш. Изобщо не съжалявам.
Кий само кимна и се изсмя презрително. Неколцина от мъжете също се изхилиха.
— Трябва да си сложа обувките. Асфалтът е много горещ.
— Побързай.
Девлин пристъпи напред, пъхна левия си крак в обувката и вдигна другия. Не можа да запази равновесие, защото ръцете му бяха завързани зад гърба. Всички го гледаха. Той ги хипнотизираше по някакъв начин.
Следващото нещо, което се случи, стана толкова бързо, че мнозина не го видяха. Девлин ритна между краката мъжа, който се намираше най-близо до него. Ритникът беше толкова силен, че пазачът политна във въздуха. После Девлин ритна в гърлото следващия мъж и удари с глава лицето на третия.
Кий беше първият, който стреля. Ала Девлин вече бе отскочил вляво и куршумът уцели последния човек, който стоеше пред Девлин.
Девлин хукна с всички сили. Бягаше колкото може по-надалеч от офиса на Кий. Подскочи и измъкна завързаните си ръце си пред тялото. Увеличи скоростта. Единият от пазачите препречи пътя му. Насочи пушката и стреля, но Девлин беше много бърз. Наведе се и блъсна с рамо мъжа, поваляйки го по гръб. По улицата свистяха куршуми. Свиреха, рикошираха и караха хората да се обръщат и да се хвърлят на земята. Девлин продължи да бяга.
Кий беше първият, който скочи на крака. Опита да се прицели, но Девлин тичаше твърде бързо. Кий и главорезите му можеха само да стрелят по посока на Девлин с надеждата, че ще го улучат, без да се прицелват.
Девлин вече беше на петдесет крачки от офиса. Свърна рязко наляво, скочи върху една кола, мина по нея, стъпи на другата страна на улицата и продължи да бяга. Куршумите рикошираха по колоните и дървения парапет около него, но той зави зад ъгъла и хукна към „Вилидж Ин“.
Портата беше отворена. Девлин изкачи стълбите, прескачайки по две стъпала наведнъж. Хората на Кий спряха да стрелят и се затичаха след него. Когато стигна до площадката на най-горния етаж, той измъкна бръснарското ножче, което беше прикрепено в косите му. А щом се добра до верандата, Девлин вече го стискаше между зъбите си. Мина под гредите на тавана и се отправи към стаята си, като вдигна китките си към устата, за да пререже пластира.
Отвори с ритник вратата, освободи ръцете си и изплю бръснарското ножче.
Издърпа най-долното чекмедже на шкафчето. Разкъса найлоновия чувал, където държеше мръсните си дрехи и извади автоматичния пистолет „Браунинг Хайпауър“.
Пъхна пълнител и се скри зад стълбите. В същия миг автоматичен откос надупчи дървения таван на стария хотел. На стълбите се показа първият от хората на Кий. Размахваше карабина М16 и стреляше. Девлин го съжали. Човекът нямаше представа какво прави. Стреляше напосоки в празното пространство.
Девлин се прицели внимателно и натисна спусъка. Знаеше, че деветмилиметровият куршум ще проникне в дясното коляно на мъжа, ще разкъса ставата и ще го осакати завинаги. Девлин скочи и се втурна към верандата, гледаща към вътрешния двор. Запита се дали мъжът някога ще проумее, че е предпочел да го рани, вместо да го убие.
Тъкмо стигна до парапета, когато вторият етаж на хотела експлодира от порой куршуми, идващи от стълбището и от улицата. Девлин тупна тежко на покрива на навеса, претърколи се и се приземи в калта. Изправи се и хукна към далечния край на малкия вътрешен двор. Свърна надясно и влезе във външната тоалетна, построена зад мексиканския ресторант.
На Мейн стрийт Кий крещеше на хората си да слязат от покрива. Пазачите го чуха и се затичаха като обезумели към съседния покрив, защото видяха, че Кий се прицелва с противотанковата установка с ракетен заряд. Този път бе сложил по конвенциален високоексплозивен заряд, а не бойна глава с гориво, която би унищожила половината град.
Девлин току-що бе успял да разбие с ритник тънката шперплатова стена на банята и да избяга навън, когато целият втори етаж на „Вилидж Ин“ се взриви с оглушителен гръм. Експлозията беше толкова силна, че макар да беше зад сградата, Девлин прелетя около три метра. Строполи се на земята в безсъзнание.
Неподвижното му тяло лежеше в плевелите, които растяха на полето зад хотела. Върху Девлин се посипаха горящи отломки, а една запалена греда се стовари върху десния му крак. Болката го върна в съзнание.
Той изрита горящото дърво от крака си и изпълзя на разчистената площ. Не чуваше нищо. Не можеше да стане. Но беше жив. Пое дълбоко въздух. Успя да се изправи на коляно, после стъпи на крака и тръгна олюлявайки се навътре в полето, докато намери едно по-безопасно място сред високата растителност. Скри се в папратите, изчаквайки да дойде на себе си. Бръкна в ухото си и когато погледна пръста си, видя, че по него има малко кръв. Реши, че черепът му не е счупен и тъпанчетата не са спукани. Огледа тялото си, за да провери дали има рани.