3.
На следващата сутрин Девлин се събуди с изгрева. Седна в леглото и погледна през двойната стъклена врата на стаята си. Пред него се простираше безкрайната тропическа синева на Тихия океан. Стаята му беше само на двайсет метра от океана. Зад плъзгащата се стъклена врата се виждаше една дървена тераса, ивица трева, редица дървета, вулканични скали и ослепителнобял пясък. Зад тях бяха синият океан, зазоряващото се небе и кораловите рифове.
На изток се придвижваше разпокъсана купчина от сиви облаци, носена от пасатите. По всичко личеше, че денят ще бъде слънчев.
Девлин стана и се приближи до чантата си, оставена върху малък скрин. Извади банските си гащета, късите панталони и една фланелка. Нахлузи набързо леките дрехи. На островите обличането не отнемаше много време. Утринният въздух беше хладен и свеж.
Девлин отвори плъзгащата се врата и излезе бос на терасата, която се простираше по цялото западно крило на къщата. Кранстън седеше до една маса точно до вратата, водеща към дневната. Четеше сутрешния вестник. Очилата му бяха доста очукани. Той махна на Девлин и му предложи закуска от папая и кафе.
Девлин си хапваше от плода и пиеше кафе, докато Кранстън държеше внимателно чаша натурален сок с лед. Генералът отново подхвана разговора от предишната нощ.
— Може би трябва да продължа с онова, което започнах да обяснявам снощи.
— Давайте — рече Девлин и кимна.
— Започнахме да говорим за мен, но би трябвало да говорим за Били. Прочетохте ли докладите от полицията и от медицинския преглед?
— Да.
— Купчина бюрократични глупости. Взаимно си прикриват задниците. Повярвайте ми, знам как става това.
— Вярвам ви.
— Добре.
— Аз и не очаквах повече от онова, което прочетох в докладите. Вие какво можете да ми кажете? — попита Девлин.
— За какво точно?
— Как е могъл Били да свърши като бездомен несретник, скитащ се из острова? Без никой да дава пукната пара за него?
— Аз давах — прошепна Кранстън.
— Кой друг?
— Не знам. Може би сестра му. Но от полицията със сигурност никой. Звучи невероятно да пропадне толкова ниско, нали?
— Така е.
— Значи вие го познавахте?
— Когато беше герой.
— Точно така, той беше герой, господин Девлин. И такива хора са рядкост. — Кранстън отпи от чашата си и продължи. — Но това беше отдавна. И ако започнеш да пропадаш по малко всеки ден, всяка година, в течение на много години, наистина можеш да паднеш доста ниско.
Девлин кимна отново и замълча в очакване на историята. Най-сетне Кранстън наруши мълчанието.
— След войната, след като излезе от затворническия лагер, той се опита да се върне към нормалния живот. Върна се да учи на континента, но това не продължи дълго. Каза, че не може да издържа в една стая с всички онези хора. Не можел да диша. Това беше в Лос Анджелис. Когато тази работа не стана, отиде в Санта Фе, където работи като фотограф. Но това също не продължи дълго. За малко живя с една жена на име Навахо, но тя го напусна. По това време мисля, че започна да пие доста сериозно. А и другите неща.
— Кои други неща?
— Мескалинът. Тогава получих едно писмо от него, което изглеждаше потресаващо. Страници, изписани с печатни букви, объркани думи, надраскани безразборно и рисунки. Петна от кръв и мръсотия. Помислих, че е стигнал до ръба. Не знаех какво да направя. Отидох в Санта Фе да го търся.
— И?
— Нямах късмет. Беше заминал. Намерих само караваната, където беше живял. Разбрах, че раздялата с Навахо му се беше отразила твърде тежко.
— Нещо повече?