Олюлявайки се, Девлин тръгна към паркинга на „Вилидж Ин“. В далечния източен край на града той видя бронирани коли, които бавно се придвижваха по Мейн стрийт. Чу и хеликоптери.
Стигна до ъгъла, но кракът му пак започна да се огъва. Приклекна и нежно подпря Лийлани на стената. Не искаше да рискува, пренасяйки я по открития паркинг. Прокле се, че е оставил тойотата толкова далеч. Изправи се. Не беше убеден дали самият той ще успее да прекоси паркинга. Тръгна накуцвайки към колата. Струваше му се, че до нея има цял километър. Изведнъж се разнесе пукот на М16 и Девлин видя как черната земя пред него изригна. Той падна, сетне започна да пълзи към задните колела на тойотата. Беше оставил ключовете на една от гумите.
От полето в далечния край на паркинга изскочи бронирана кола. С последни усилия Девлин стигна до тойотата. Хвана се за бронята, изправи се, обърна се и се облегна на колата. Извади браунинга. Пред него спря една бронирана кола със запалени фарове, която беше оборудвана като линейка. Отстрани беше нарисуван огромен бял кръст. Вратата на шофьора се отвори и отвътре излезе най-едрият войник, който Девлин бе виждал някога. Девлин избърса потта и кръвта от очите си. Усети как две силни ръце го хващат под мишниците и го изправят.
— Хайде, братко, закъсняваш. Да се измъкваме оттук.
— Нали трябваше да чакаш на полето на север?
Тули му помогна да се качи в линейката.
— Зарежи това. Не бях виждал такъв дъжд от куршуми на едно място. Този града прилича на Бейрут. Избиват всички.
— Вземи Лийлани — рече Девлин.
В линейката имаше още някой. Девлин се обърна. В дъното седеше военен лекар. Девлин се настани на пода и му каза:
— Почакай. Жената е ранена. Помогни му да я качи.
Линейката потегли. Задната врата беше отворена. Спряха. Тули вдигна на ръце Лийлани и внимателно я сложи на вградената в бронираната кола носилка. Сетне помогна на Девлин, който седна на носилката на отсрещната страна. Вратите се тръшнаха и бронираната кола се стрелна напред. Девлин затвори очи и се облегна на стената. Отначало се движеха бавно. Тули явно минаваше през кордона от войници и коли. Но скоро набраха скорост. Сирените започнаха да вият. Девлин се събуди от паренето, което усети, докато лекарят почистваше раната на крака му.
Планът на Тули беше да открадне някакво военно превозно средство, да намери Девлин и Лийлани и ако бяха живи, да ги измъкне от града. Но фактът, че попадна на линейка, спаси живота на Лийлани.
За щастие военният лекар беше опитен и си знаеше работата. Не попита нищо. Действаше бързо и сръчно. Ударът по главата и другите травми едва не бяха убили Лийлани. Кръвното й налагане спадаше и тя бе изпаднала в шок. Ала военният лекар не виждаше такъв случай за пръв път. Когато стигнаха до частната болница в Хило, главата й беше превързана, а състоянието й — стабилно.
От спешното отделение изскочиха лекари и медицински сестри. Девлин им позволи да се погрижат за Лийлани, но не я изпусна от поглед, докато не се увери, че правят каквото трябва. Прегледаха и него. Откриха три рани от куршуми. Най-сериозната беше на крака му. Девлин дори не бе усетил другите две. Един куршум бе откъснал малка част от лявото му ухо, а друг го бе одраскал от дясната страна.
Местният лекар предписа лечение и остави помощника си да попълни документите. Когато санитарят започна да задава въпроси, Девлин рече:
— Искам да оставиш формулярите, да ме сложиш в инвалидна количка и да ме закараш до най-близкия телефон. Ако не искаш, ще го направя сам. Помогнеш ли ми, ще ти дам сто долара. Нужни са ми само пет минути.
Младият мъж го погледна, остави формулярите и отговори:
— Къде е портфейлът ти, братко?
— В панталона. И той ще ми трябва.
— Връщам се веднага.
Пет часа по-късно Девлин седеше тихо в болничната стая. Единствената светлина идваше от уредите и малката нощна лампа над леглото. Девлин се спотайваше в сенките. Фигурата в леглото беше неподвижна като мъртвец.
Часът беше три след полунощ. Въпреки изтощението той чакаше до леглото и отказваше да заспи. Най-после чакането свърши. Вратата бавно започна да се отваря. Девлин продължи да чака. Искаше да се увери, че онова, което вижда, е действително. В стаята безшумно се плъзна един силует. Направи две крачки и остана неподвижен. Чакаше. Усещаше. Мигаше в мрака.