— Сложи ръцете си на главата, сключи пръсти и ги дръж здраво, инак ще те застрелям — промълви Девлин. — Виждам много добре на тази светлина. А ти след малко няма да можеш да виждаш.
— Да ти го начукам — прозвуча глас в тъмнината.
— Предполагам, че ти си Макуилямс.
Фигурата бавно се обърна към гласа на Девлин.
— А аз предполагам, че ти си Девлин. Какво, по дяволите, е това? Възглавници под чаршафа?
— Да.
— Господи, направи ме на глупак — рече Макуилямс, присви очи, погледна към леглото и пак се обърна към Девлин. — Знаеш ли колко трудно се влиза тук? Ти ли измисли всичко това?
— Направиш ли още две крачки, ще се озовеш точно пред пистолета ми.
— Да ти го начукам. Ако искаш да се прицелиш по-добре, ти си премести задника.
— Както желаеш. Ако бях на твое място, бих си пожелал изстрелът да е смъртоносен.
Макуилямс изръмжа, сякаш се колебаеше дали да продължава да упорства или не. После рече:
— Мамка ти. Как се досети?
— Не повярвах на изпълнението на Хоторн.
— Защо?
— Твърде дълго обяснява как един от офицерите му, онзи, който отговарял за снабдяването и транспорта, може наистина да открадне всички онези оръжия. За осем месеца.
— Ами точно така стана.
— И Хоторн не е знаел? Глупости.
— Знаеше, но само половината от истината. Нямаше представа колко печелехме. И точно това го вбеси. Значи се е опитал да обвини за всичко Уокър?
— Да. Опита се също да ме убеди, че си мъртъв. Всеки, който е видял онзи обгорен хребет над ранчото на Кий, щеше да знае къде точно да търси тялото ти. Би трябвало да те намерят за десет минути.
— Предполагам.
— Как оцеля?
Макуилямс сви рамене.
— Чист късмет. Видях, че онова копеле Кий насочва противотанковата установка с ракетен заряд. Когато излетят, онези зловещи шибани ракети с гориво те убиват, унищожавайки кислорода. Въздухът се изсмуква от белите ти дробове. Зарових главата си в калта и стоях така, колкото издържах. Едва не пукнах. Значи така, а? Хоторн ти е подсказал отговора.
— Да. Както и фактът, че не виждам как един убиец маниак като теб ще приеме заповеди от книжен червей като Уокър. Идвали са от по-високо.
— Хм, имаш право. Онзи перверзен тип Уокър не е виждал ден, в който да съм изпълнил негова заповед. Същото се отнася и за надменния нещастник Хоторн. Той никога не е участвал в това. Само взимаше пари, за да извръща поглед. Преди да напусна Кахоа, прерязах гърлото му.
— Хоторн е мъртъв?
— Точно така. Той ме предаде, нали? Опита се да ми каже, че ще ми направи услуга, като ме убие. По дяволите, как ще служа на страната си, като съм мъртъв?
— В такъв случай оставате само ти и Лиху.
— Да. И в началото бяхме само двамата. Лиху измисли плана, но аз го осъществих. По дяволите. Сега ще остане само онзи дебелак Лиху. Не мисля, че ще искаш да споделиш плячката. Пусни ме и ти обещавам, че ще прережа гърлото и на Лиху. Повярвай, той ще намери начин да те убие и ти няма да успееш да направиш нищо.
— Не мисля така.
— Между другото, как разбра, че ще дойда тук?
— В града не ме убиха. Хоторн сигурно се е погрижил предавателят, който ми дадоха, да изпраща и проследяващ сигнал. Държах го в джоба си и те чаках да се появиш. Когато някой лежи безпомощен в болничното легло, моментът е подходящ да го убиеш.
— Да ти го начукам. Можех да те убия отдавна. В града. Но Хоторн не ми позволи. Имало твърде много хора. Можело да се усъмнят, ако бъдеш застрелян в Кахоа. Дори оставих самоанеца да открадне линейката, за да се измъкнеш оттам. Къде е той?
— Навън.
— По дяволите.
— И не е сам.
— Полицията?
— Не. Моите хора.
— Пак по дяволите. Нали ти уби онова смахнато копеле Кий?
— Не, но е мъртъв.
— Не го ли направи ти?
— Не.
— Е, поне е мъртъв. И него трябваше да пречукам отдавна. И какво ще правим сега?
— Защо уби Били Кранстън?
— Кой каза, че съм го убил?
— Кий.
Макуилямс се замисли.
— Ако ти кажа кой от нас го наръга с нож, ще ме пуснеш ли?
— Разбира се.
Капитанът се изсмя.
— Кранстън беше оня лунатик, който дойде в ранчото на Кий, нали?
— Да.
Очите на Макуилямс вече се бяха приспособили към мрака. Видя Девлин и нехайният, закачлив тон се изпари. Втренчи се в Девлин и злобно процеди: