— Нищо особено. Приятелите му нямаха голямо желание да говорят за него. Но аз смятам, че онази жена го бе наранила много дълбоко. След това той изчезна.
— За колко време?
— Около година. Появи се тук в началото на осемдесетте. Майка му още бе жива. Тя го посрещна така, сякаш всичко беше наред. Като че нищо не се бе случило. Той някак се стегна и можеше да се държи почти нормално. Но прикриваше онова, което го измъчваше. Бих казал, че все едно вървеше по опънато въже. Но майка му приемаше това положение и аз също останах пасивен. Какво можех да направя? Не можех да му кажа: „Дръж се, войнико. Трябва да ти направя медицински преглед — кръв и урина, за да видим какво става там вътре“. Не, аз се примирих с положението. Може би това беше последното добро, което можех да направя за майка му.
— Колко време успя да се крепи?
— О, около шест месеца. Няколко пъти се залови за работа — в строителството, после по корабите. Смело момче беше, дори тогава. Вие знаете това. — Кранстън посочи едно място в източното крило на къщата. — Живееше в онази, последната стая. Направихме в нея кухничка и баня. И отделен вход. Той се крепи в това състояние, докато майка му беше жива. Сигурен съм, че беше така. Просто се държеше на повърхността заради нея. Тя беше болна от рак. А Били не искаше тя да умре разтревожена за него. Правеше го само със силата на волята си. Понякога го гледах и ми се струваше, че главата му всеки момент ще се пръсне. Но той ставаше, излизаше за работа, усмихваше се на майка си, сядаше да вечеря с нас един път седмично. Но аз знам кога с един мъж е свършено. Това не беше Били.
— И тогава съпругата ви почина.
— Да. Три дни след това Били напусна къщата. Той получаваше максималните инвалидни осигуровки и не беше необходимо да работи. След като направи онова, което трябваше, той се премести на Биг Айланд. И просто стана част от онази отпаднала от обществото група хора, който се мотаеха из областта Пуна и главно около Кахоа.
— Отпаднала от обществото група?
— Стари хипита, ветерани от Виетнам, религиозни откачалки. Как ги наричат? Ню ейдж. Не са лоши хора. Това беше най-хубавото, или най-лошото място, което Били можеше да намери. Всеки там отглеждаше марихуана. Знаех, че и той пуши трева. Казваше, че успокоявала нервите му. Какво, по дяволите, трябваше да направя? Да му кажа да пие?
Кранстън погледна към Девлин, за да види реакцията му, но като не забеляза нищо, продължи:
— Беше през 1984. Аз самият не бях в най-добрата си форма. Военната ми кариера беше приключила. Съпругата ми беше починала. Ампутираният ми крак гниеше. Залових се да довърша тази къща… както и да е… така че просто позволих на Били да замине, надявайки се на нещо по-добро. Тъй като не можеше без тревата си, както сам казваше, Били отиде поне там, където я имаше в изобилие. Известно време смятах, че може би там той се чувства добре.
— Добре?
— Господин Девлин, тогава „добре“ означаваше да не попадне в някое психиатрично заведение.
— А имаше ли случаи на насилие или нещо подобно?
— Поне аз не знаех за такива.
— Но той беше ветеран от войната.
— Да, наистина.
— Притеснявахте ли се, че той може да нарани себе си или някой друг?
— Може би някъде дълбоко в съзнанието си, да. Всяко едно от онези момчета знаеше как да изпразва пълнителя на М16 в човек. Но за Били това не беше от съществено значение. Подобно на мнозина той можеше да се запасява с оръжие и да ходи насам-натам, облечен в маскировъчните си дрехи. Но той никога не правеше това. В действителност, ще изразя моето най-искрено мнение, като ви кажа, че с всеки ден след войната той намразваше насилието все повече и повече. Страдаше вътрешно, но не го показваше пред никого, освен пред самия себе си.
— И какво стана после?
— Тогава добрият Чичо Сам реши да съсипе живота на Били, още веднъж. Той беше в Пуна и пушеше тревата си. Дори я отглеждаше. И тогава щатската и федералната полиция започнаха да вземат решителни мерки срещу наркотиците. Осъществиха операция „Зелена реколта“. Използваха хеликоптери. Пръскаха посевите. Арестуваха хора. Отнемаха имущества. Не подкрепям трафика на наркотици. Не бях съгласен Били да пуши трева. Но мисля, че държавата малко прекали с това. Те изпълняваха акциите така, сякаш водеха бойни действия. Но всичко им беше разрешено. Държавата, федералните власти, местната полиция. Всички се бяха включили. Така че каквото и спокойствие да беше намерил там Били, те го унищожиха напълно.
— Да се намираш на тропически остров и над теб да летят военни хеликоптери? Звучи като във Виетнам — отбеляза Девлин.