В продължение на пет минути никой не каза нищо. Накрая Девлин рече:
— Ще те оставя тук. Ти си у дома си.
— Да. Така е. А ти?
— Мисля, че бих се чувствал добре в този малък край на света.
— Бих искала да опитам да живея с теб. Знаеш това, нали?
— Да.
— Ще стане ли някога?
— По-добре да проверим, когато раните ни зараснат.
Тя кимна, сетне попита:
— Какво ще правиш сега?
Той се усмихна.
— Ами, по-добре да отида на проклетото летище, инак Тули никога няма да се прибере вкъщи. Няколко души го чакат.
— Това сигурно е хубаво.
— Да.
— И за къде ще отлетиш?
— За Лос Анджелис. Трябва да се срещна с шефа си. Един мой приятел се нуждае от помощ.
Лийлани се усмихна.
— Завиждам му.
Тя кимна, отново се усмихна, после се обърна и тръгна по плажа. Девлин се загледа след нея. Когато Лийлани се отдалечи на двайсетина крачки, той извика:
— Лийлани.
Тя се обърна и засенчи очи с ръка.
— Какво?
— Обещай ми нещо.
— Какво?
— Обещай, че следващия път, когато те помоля, ще дойдеш с мен на разходка по плажа.
— Обещавам. Само че разходката ще бъде много дълга.