— Не знам. Може би това е било неоснователно извинение. Но аз мисля, че някои от онези хора наистина са се чувствали като във военна зона. Следващото, което узнах, бе, че Били е заминал отново. Без да остави никакви координати. Не се обади по телефона повече. Нищо. Изчезна отново. Отидох да го търся там, но не научих нищо. Хората от градчето знаеха за него, но никой не го познаваше лично. А аз, по дяволите, не съм детектив. Не знаех какво да направя и просто се отказах.
— Кога беше това?
— Преди няколко години.
— Но той все още е бил някъде там?
— Да. Там беше. Но просто не можеше да бъде открит. Нямаше къща. Най-доброто, което, можех да си представя, беше, че той живее някъде в тропическата гора и се крие от хеликоптерите.
— Откъде знаехте, че все още е жив?
— Помолих за услуга едни хора от правителствените служби, които познавах отпреди, и открих, че социалните му издръжки все още се изпращаха до пощата в Кахоа.
— Видяхте ли го след това?
— Веднъж. След като разбрах, че още е някъде наблизо, осъзнах, че трябва да действам внимателно. Прецених, че ако той идва да си взима чековете, аз мога да отида в края на месеца и да се навъртам наоколо, докато го засека.
— И?
— Чаках повече от седмица.
— Той появи ли се?
— Да. Видях го да влиза в една бакалия около седем часа сутринта.
— Говорихте ли с него?
Кранстън пресуши високата чаша плодов сок с лед. Без да пита, Девлин знаеше, че това не е чист плодов сок.
— Не.
— Защо?
— Това не беше Били, а някакъв друг човек. Приличаше на скелет. Все още беше едър, но много отслабнал. Изглеждаше изнемощял. Косите му бяха до раменете. Дълга брада. С едни провиснали шорти и стара риза. Обут в износени гумени сандали с каишки. Сякаш бе скитал в пустинята от години. Не знам. До това ли водят десет години пушене на марихуана?
— Мислите ли, че марихуаната има нещо общо с убийството му?
Генералът вдигна глава и каза:
— Мислите, че е бил убит?
— Все още нищо не мисля. Но очевидно вие смятате, че е бил убит, защото иначе нямаше да съм тук.
Кранстън погледна Девлин и рече:
— Как бихте нарекли факта да наръгаш с нож човек и после да го оставиш за храна на кучетата?
— Това ли се е случило според вас?
Генералът завъртя в ръка празната си чаша. Девлин разбра, че се бори с желанието си да я напълни отново. Почака. Накрая Кранстън отговори:
— Не знам какво точно да мисля. Затова се обърнах към Чоу. Затова помолих за помощ. Не знам как да разбера какво е станало. Но в едно съм сигурен. Не вярвам на тази измислица, че той си е стоял там в джунглата и се е оставил на някакви диви свине да му изядат вътрешностите.
— Но вие казахте, че е изглеждал доста зле. Може би просто един ден се е предал?
— Това прилича ли ви на стила на Били? Да си седи ей така и да умре. Дори да е било така, в онези гори няма диви свине, които биха изяли човешко тяло. Има свине, но те не нападат хора. Първото нещо, което едно от тези диви прасета би направило, е да избяга, когато ви види.
— Но ако е умрял навън и тялото е стояло там, в тропическата гора дълго време, диви свине и кучета биха могли да ядат от тялото, което вече се е превръщало в мърша.
— Кучетата — може би. Ако са били много гладни. Но свинете? Не, господин Девлин, не мисля така. Свинете обикновено ровят в земята и се хранят с растения. Но ако тялото е било разрязано предварително, може да се е случило и това. Аз виждам нещата така. Някой го е разрязал, така че животните да могат да ядат от тялото.
Кранстън и Девлин замълчаха, всеки с мисълта за това как тялото на Били е било разпрано и оставено на дивите животни. За миг Девлин си спомни снимката на Били, облегнат на дървото, с огромна черна дупка в тялото.
— Как така Били е свършил по този начин, Девлин? — попита Кранстън. — Как е умрял? Знаете ли, дори да не беше моето момче, дори да не беше мой син и аз да бях само негов командир във Виетнам, Били Кранстън заслужава нещо по-добро. Той беше герой и даде всичко от себе си за родината си. Той заслужава някого, който е достатъчно загрижен, за да открие какво се е случило с него. Заслужава го от мен. И от вас също.
Девлин леко настръхна при този намек, но го отмина и зададе следващия си въпрос.
— Според вас полицията е стигнала просто до някакъв правдоподобен вариант и е оставила нещата така?
— Ох, онези глупави и мързеливи гадове. Какво е правдоподобното на онова, което те твърдят? — Кранстън стана и закрачи шумно към парапета на терасата. Погледна към плажа и продължи, имитирайки напевния говор на местните. — „Разследвахме всичко, господине. Никаква следа. Няма улики за престъпление. Много объркана история. Много странна история, сър.“ Глупаци. Мързеливи, некомпетентни празни глави, които и пет пари не дават да открият нещо, докато някой не им посочи правилната следа и не ги притисне.