Девлин продължи да настоява:
— Вие можете ли да посочите причина полицията да приключи така бързо със случая?
Този въпрос прекъсна тирадата на Кранстън. Това му даде възможност да забележи празната си чаша. Хвана я, погледна Девлин и каза:
— Имате предвид, че нарочно са претупали работата?
— Да.
— Не. Просто си мислех, че това е обикновен мързел и некомпетентност. Хора без отношение. Затова се обърнах към Чоу. Той каза, че вие ще знаете какво да направите.
Кранстън се завъртя на изкуствения си крак и отиде към кухнята.
Когато генералът погледна към брега, Девлин също насочи поглед натам и забеляза една жена, движеща се по брега на около петстотин метра на запад. Дори от разстояние той забеляза, че тя е висока, дългокрака и с изящна походка. Младата жена вървеше към къщата и колкото повече се приближаваше, толкова повече интересът на Девлин нарастваше. Кранстън се върна на терасата с пълна чаша и Девлин се обърна към него.
— Защо полицията иска да потули случая? — попита генералът.
— Не знам. Не казвам, че са го направили. Вие може би имате право. Били просто не е бил от значение за тях. Ако за тях той е бил само една объркана скитаща се душа, логично е те да не са мотивирани да направят нещо повече. Особено ако са толкова мързеливи, колкото ги описвате. Може би това е всичко.
— А вие какво мислите?
— Не знам какво да мисля. Той може да не е бил от значение за полицията, но ако е бил убит, тогава е бил от значение за някой друг. Хората обикновено не убиват някой, който не означава нищо за тях.
Кранстън погледна Девлин.
— Така е.
— А вие все пак нямате ли представа кой може да е убил Били?
— Никаква.
Жената от плажа беше вече по-наблизо и докато разговаряше с Кранстън, Девлин хвърли още един поглед към нея.
— Възможно е да е точно така, както полицията казва. Независимо колко са мързеливи.
— Ако имате намерение да доказвате, че полицията е била права, тогава няма нужда да работите за мен, господин Девлин.
— Искате да кажете, че трябва само да докажа това, в което вие вече вярвате?
— Що за въпрос, по дяволите? — повиши тон генералът. — Да му се не види, момче, изглежда изобщо не се интересуваш от случая.
Жената беше вече на около сто метра разстояние. Тя наистина имаше дълги крака. Раменете й бяха широки. Косите — прави, смолисточерни, прибрани на опашка, преметната през дясното й рамо. Беше само по черни бикини, които едва покриваха страхотното й тяло.
— По дяволите, Девлин, пука ли ви или не? — настоя Кранстън.
Девлин бавно отмести очи от жената и се вторачи в генерала.
— Дали ми пука, генерале? Питате ме дали ми пука? Човекът, който спаси живота ми, свършва полуизяден от диви животни, захвърлен на края на света и вие мислите, че на мен не ми пука? Мислите, че не знам как той е умрял в края на един дълъг път, изпълнен с болка и мъки, започнал още от онази мръсна война? Мислите, че не ми пука задето вие седите сам тук и пиете непрекъснато? Ядосвате се на някакви местни ченгета, които вероятно нямат представа как се разследва убийство. А аз съм се ядосвал на много хора в продължение на онези шибани двайсет години. Проблемът ми не е, че не ми пука. Проблемът ми е, че не зная кого да разоблича пръв и кого да накарам да си плати пръв. Може би трябва да започна от Камбоджа и да намеря гадовете, които объркаха ума на Били с онези мини, хвърлени по нас. След това да открия всички онези, които са стреляли по него, или са го тероризирали, или са го измъчвали във военнопленническия лагер. Или всеки офицер, под чието командване е бил. Или всяка жена, която го е изоставила. Или да започна с вас? Сега той е мъртъв, но това беше по-скоро неговата война, отколкото на някой друг. Да изровя ли костите му и да ги стрия на прах? Откъде да започна, генерале?
Кранстън видя огъня в очите на Девлин. За момент той наистина се уплаши да не би Девлин да го удари с юмрук в лицето. Беше изтълкувал погрешно хладните въпроси, които Девлин му бе задал. Но все пак запази самообладание. Седна срещу него и зачака, готов да посрещне удара, ако това щеше да се случи. Но Девлин потисна гнева си. Когато се почувства в безопасност, Кранстън тихо измърмори: