— Защо просто не започнете с това да откриете кой е забил ножа в корема на момчето ми?
Девлин кимна бавно и отново погледна към жената. Тя беше съвсем близо. Беше толкова красива, че му се прииска просто да поседи и да я погледа как минава покрай него, докато гневът и мъката го напуснат.
Тя беше висока и стройна. Бикините покриваха стегнатия й задник, който се извиваше дъгообразно около хълбоците и преливаше в развитите мускули на добре оформените бедра. Гърдите й бяха едри и стояха като изваяни на тялото. Въпреки че кожата й беше типична за хората от тихоокеанските острови — превъзходна смес от мед и бронз, лицето й имаше черти на човек от бялата раса. Носът й беше дълъг и правилен, а не широк като на полинезийците. А очите й, макар тъмни и бадемовидни, бяха по-големи от азиатските. Но може би най-чувствената част от нея беше устата й — онзи тип устни, които изглеждат леко сърдити дори когато се усмихват. Уста, която сякаш крие неизказана мъдрост. Уста, която не се нуждаеше от думи, за да каже, че всяко нещо си има и друга страна.
Имаше и още нещо, което привлече интереса на Девлин. Сега, когато тя беше по-близо, той видя, че точно над хълбока й и надолу по задника и десния й крак имаше сложна плетеница от сива татуировка. Татуировката се състоеше от преплитащи се триъгълници, кръгове и линии. Някога това е бил внушителен феминистичен символ на племената от островите. Девлин реши, че е направена на най-подходящото място — на силното бедро на самоуверената екзотична красавица.
Но татуировката беше само лека изненада в сравнение с онова, което последва. Жената не мина покрай къщата, а прескочи малката скала от застинала лава и продължи по окосената морава, която водеше към терасата на Кранстън. Тя вървеше право срещу Девлин и го гледаше така, сякаш идваше да му се скара, задето се бе захласнал по нея. Девлин се почувства неудобно. Беше хванат натясно и тази жена щеше да му даде да разбере. Но той не се разтревожи. Не свали поглед от нея нито за миг. Тя изглеждаше толкова поразително красива и интересна, че не му пукаше какво ще му каже, поне докато продължаваше да върви към него.
Точно преди да стигне до терасата тя облече една червена фланелка, която покри горната част на тялото й, но остави оголени краката.
Младата жена гледаше Девлин също толкова внимателно, колкото той нея, когато дрезгавият глас на Кранстън се намеси.
— Запознайте се с дъщеря ми, господин Девлин. Лийлани Килау Кранстън.
Девлин беше твърде стъписан, за да направи нещо, но накрая успя да се изправи. Тя протегна ръка и Девлин я стисна. Пръстите й бяха дълги. Кожата гладка. Но отвътре дланта й беше груба, а ръкостискането — силно.
Изведнъж жената стана някак резервирана. Усмихна се за миг, разкривайки ослепителните си зъби, които напомниха на Девлин за усмивката на Били Кранстън. Усмивка, която той винаги щеше да свързва с нещо достатъчно силно, за да спаси живота му.
— Аз съм Джак — каза той. — Джак Девлин.
— Харесва ли ви гледката от терасата на баща ми?
Девлин продължи да я гледа и отговори:
— Да, харесва ми.
— Дъщеря ми живее на около километър и половина надолу по брега — рече Кранстън.
— Брегът е много красив. Сигурно разходката между двете къщи е чудесна — каза Девлин.
— Да. Може би една от най-прекрасните разходки в света. Макар че не я правя много често.
— Какво ви води насам тази сутрин? — попита Девлин.
— Вие. Исках да разбера какво смятате да направите за Били.
— Точно за това говорим, Лийлани — намеси се Кранстън. — Казах ти, че искам да наема професионалист, който да поеме разследването. Това не е нещо…
— Не е нещо, от което аз да остана настрана.
— Аз не крия нищо от теб. Господин Девлин пристигна снощи. Нищо не сме решавали.
— Какво обсъждахте досега?
— Виж какво, Лийлани, нямам намерение да ти докладвам за всяко проклето нещо, което правя.
— Аз не те питам за всяко нещо, татко. Аз те питам за Били.
Девлин погледна прошарения генерал, който едва сдържаше гнева си. Струваше му се, че ако той не беше там, Кранстън щеше да изкрещи на дъщеря си и да й каже да си гледа работата. Което обаче не означаваше, че не би го направил в следващия момент.
— Ще отида до брега, докато вие двамата разговаряте — прекъсна ги Девлин. — Ще се поразходя.