Девлин погледна към искрящия син океан и се поуспокои. Вдигна ръце и каза:
— Добре, добре. Примирие. Хайде да не се караме. Ние сме от един и същи лагер.
Слънцето беше започнало да напича. Девлин прокара пръсти през косата си и изтри засъхналата морска сол от лицето си.
— Вижте, госпожице Кранстън, ще се радвам да обсъдим всичко онова, което можете да ми кажете или мислите, че може да е от полза. Всъщност настоявам да поговорим. Занимавам се с това от снощи с баща ви и бих искал малко да се разсея, но ако държите да говорим сега, ще приема. Но откровено казано, имам чувство, че вашата цел е да се включите в моето разследване, а това е невъзможно.
— Защо? Не казвам, че това ми е целта, но защо не? Познавам Биг Айланд по-добре от вас. Познавам града, където живееше Били. Знам и онова място там. Не мислите ли, че мога да съм от полза?
— Но не това е начинът.
— Забранено за жени.
Девлин се опита да говори спокойно, но му беше трудно.
— Не ме интересува дали сте жена, или мъж, или марсианец. Бихте ли попитали един лекар или лекарка дали можете да им помогнете да оперират? Защо мислите, че повериха това разследване не на друг, а на мен?
— Защото така трябва — спокойно отговори тя.
— И аз казвам „не“, защото така трябва.
Девлин почувства, че гърбът му се е зачервил и се обърна, за да изложи на слънцето лицето си. Раздвижи рамене и усети слой засъхнала морска сол, която опъваше кожата му. Но не само засъхналата сол го караше да се чувства неудобно. Лийлани бе станала тиха и спокойна. Девлин се раздразни, защото почувства, че тя го привлича. И фактът, че Лийлани носеше толкова оскъдно облекло на поразителното си тяло, не беше основната причина за това.
— Вижте, официално аз работя за вашия баща. И обикновено не докладвам резултатите от моето разследване на клиентите си, докато случаят не се изясни напълно. Дори информацията се дава от моята компания, а не от мен. Но аз ще поддържам връзка с вас и ще направя така, че да сте информирана за всяко нещо, което открия. Това е най-доброто, което мога да ви предложа.
— Разбирам.
Лийлани кимна, но Девлин инстинктивно почувства, че тя не е съгласна с него.
Той стана. Лийлани протегна ръка. Девлин й помогна и за миг двамата се озоваха лице в лице. Поради ръста на Девлин това беше невъзможно с повечето жени. Но Лийлани беше метър и осемдесет, пък и беше стъпила на по-висока част от пясъка. Погледите им се срещнаха. Кафявите й очи бяха дълбоки и живи.
— Благодаря — каза Лийлани и отстъпи назад.
Девлин видя как тя почиства пясъка от почти голия си задник. После двамата тръгнаха към къщата.
Докато й помагаше да стане, Девлин отново усети дланта й и това го подсети да я попита:
— Какво работите?
— Скулптор съм. Работя главно с варовик. А от време на време, когато имам нужда от пари, се занимавам с водопроводни проекти.
— Трудово момиче, а?
— Да. По-силна съм от много други мъже.
— Сигурен съм, че сте.
Никой от тях не продума повече, докато не стигнаха до къщата. За Девлин беше много важно да гледа към брега вместо към Лийлани. Видя един местен тип, облечен в бяла фланелка и стар сиво-кафяв панталон, който вървеше към тях. Носеше въдица и празна пластмасова кофа. Изглежда търсеше удобно място, където да лови риба.
Когато стигнаха до къщата двамата спряха. Лийлани се обърна и каза:
— Аз все още искам да ви кажа това, което знам за Били, господин Девлин.
— Джак.
— Джак.
— А аз искам да го чуя.
— Кога да стане това?
Тя се постара въпросът да не прозвучи заповеднически.
— Трябва да отида до Хонолулу и да уредя някои неща там. Можем да говорим довечера.
— Чудесно. Може да поговорим по време на вечеря.
— Добре. Къде?
— Мразя Хонолулу.
— А някъде по средата на пътя между двата града?
— „Джеймсън“ в Халейва е близо до моята част на острова, а и ти няма да изминаваш целия път.
— Добре.
— По кое време ще ти е удобно, Джак?
— В осем.
Лийлани протегна ръка. Девлин я стисна и тя му се усмихна.
— Приятели?
— По-добре, отколкото врагове.
— В твоя случай съм сигурна, че е така. Не искам да съм наблизо, когато пак си изпуснеш нервите.
— Така е — каза Девлин. — По-добре да не бъдеш.
Ръкуваха се. Девлин видя как Лийлани се обръща и тръгва на запад по брега. Но не гледа дълго. Не искаше пак да го хване как зяпа задника й, особено след като много добре знаеше, че тя съзнава това. Така се бе вглъбил в усилието си да не гледа към нея, че не забеляза местния рибар, който беше оставил кофата и пуснал въдицата на около три метра от мястото, където бяха разговаряли.