Чан му даде един ключ и отговори:
— Аз ще паркирам колата. Апартаментът е готов. Кодът е днешната дата плюс шест.
— Колкото са децата ти, а?
— Да, да — рече китаецът и се поклони. — Половин дузина.
Девлин кимна, провери датата на часовника си и тръгна към асансьора.
Качи се на двайсет и четвъртия етаж и се отправи към ъгловата врата. Отключи капака на кодовата кутия и натисна цифрите. Ключалките изщракаха и тежката метална врата на апартамента се отвори.
Той влезе в охладената от климатичната инсталация крепост, намираща се на върха на един небостъргач, който гледаше към множеството хотели около Уайкики Бийч.
Южната и източната стени на апартамента бяха остъклени. На юг се виждаше Форт Деръси и хотелите, които почти закриваха океана. На изток имаше изглед към търговския дом „Ала Моана“, Пърл Харбър и центъра на Хонолулу.
Девлин разопакова багажа си, обади се на госпожа Банкс в офиса на „Пасифик Рим“ на Бишоп стрийт, поръча си храна и си уреди час в клуба по стрелба на Калакуа авеню. Управителят обеща да му запази тихо сепаре, отдалечено от японските туристи, които толкова доволно щракаха с пистолетите двайсет и втори калибър, пушките и револверите, снабдени с лазерни мерници, че беше невъзможно да уцелиш мишената.
Девлин влезе в скривалището в задната част на апартамента, използвайки същия код и си избра оръжия — деветмилиметров „Зиг зауер П 226“, който харесваше, защото беше безпогрешен и побираше петнайсет патрона. Пистолет „Берета 950БС“, двайсет и втори калибър за подкрепление, съдържащ само шест патрона, но тежащ по-малко от килограм и половина. И три разновидности на зиг зауера — „Каспиан Армс Командър“, четирийсети и пети калибър, деветмилиметров „Браунинг Хай Пауър“ с двойно действие и девет милиметров „Хеклер и Кох П7“. Регистрираният му „Каспиан Армс“ беше заключен в нюйоркската полиция като веществено доказателство, но и този щеше да свърши работа. „Хеклер и Кох П7“ беше солидно изработено германско оръжие, което се различаваше от зиг зауера по уникалния си спусъчен механизъм. Третата разновидност беше един от любимите му пистолети — „Браунинг“. И лежеше в ръката му по-добре от останалите.
Девлин сложи оръжията в едно куфарче, подплатено с дунапрен, взе подходящи патрони и излезе.
След като изстреля двеста патрона и задълбочено обсъди предпочитанията си с оръжейния специалист, той напусна клуба, доволен, че ще нагласят оръжията по вкуса му.
После се отби в офиса на „Пасифик Рим“ на Бишоп стрийт в центъра на Хонолулу.
Госпожа Банкс го очакваше. Секретарката, красива млада филипинка, й позвъни и го покани да влезе при пазителката на най-важния кабинет — на господин Чоу.
Едит Банкс беше съпруга на пенсиониран майор от Военновъздушните сили, който бе работил с господин Чоу. Тя беше висока едва метър и петдесет, вечно на около шейсет години и направена от стомана.
Всичко в нея беше както подобава. Въпреки хавайския климат, Едит винаги беше подходящо облечена в делови костюми, чорапи и удобни обувки. Маниерите и работата й бяха безупречни. Още преди да влезе в кабинета й, Девлин знаеше, че разрешителните му за носене на оръжие са попълнени с точните серийни номера на пистолетите, които бе избрал. В компютъра си госпожа Банкс имаше подробен списък на всяко оръжие от арсенала на „Пасифик Рим“.
Но наред с всичко това Едит беше грижовна майка и строга стопанка на семейното огнище. Е, имаше си недостатъци и уязвими места. Една от слабостите, за която никога не се извиняваше, беше пристрастеността й към цигарите. Госпожа Банкс беше достатъчно проницателна, за да съзнава, че производителите на цигари се бяха справили майсторски със задачата да пристрастят към тютюна нейното поколение и го приемаше като своя орис. И когато влезе в кабинета й, Девлин усети, че Едит не се е отказала от двата и половина пакета „Пал Мал“ без филтър, които изпушваше всеки ден.
След пенсионирането си съпругът й се бе отдал на голф и джин с тоник. А тя щеше да работи до смъртта си. Вероятно пушейки цигара.
Девлин влезе в кабинета й и се усмихна. Тя кимна и си позволи само една бегла усмивка.
— Добре дошъл. Чух, че времето в Ню Йорк било мрачно.
— Така е.
— Надявам се, че нашето хавайско слънце ще те развесели.
— Би било много хубаво.
— Защо не седнеш, докато преглеждаме формулярите?
Девлин никога не сядаше, докато госпожа Банкс не го поканеше. Настани се срещу нея и тя му подаде разрешителните за носене на оръжие и за пребиваване в страната. Едит се гордееше, че винаги има на разположение подходящите документи. Девлин знаеше, че може да се намира на другия край на света и тя ще му уреди каквото поиска. Мрежата й от връзки го смайваше. И всичко се намираше в най-дебелия тефтер, който бе виждал. Сигурно съдържаше две хиляди имена.