Девлин подписа документите и ги върна на госпожа Банкс, която ги сложи в предварително адресиран плик.
— Утре ще получиш временните разрешителни — каза тя.
Девлин знаеше, че без тях няма начин законно да носи оръжията, които бе избрал.
— Какво друго мога да направя за теб, Девлин?
— Искаш ли да се измъкнем оттук, да изтичаме до Уайкики Бийч, да се качим на терасата на „Шератон“ и да гаврътнем няколко бананови дайкирита, наслаждавайки се на залеза.
— Вече имам планове за вечерта.
— Канаста?
— Не. Тази вечер ще бъде бридж. Хайде, Девлин, няма да те чакам цял ден.
— Добре. Още не знам какво точно ще ни е необходимо. Засега искам да прегледаш файловете и да ми намериш човек от полицията в Хило. Второ, влез във връзка със самоанеца, в случай че ми потрябват мускулите му. За другиден ще ми трябват билети за Хило. Около два часа. Кола и място за спане в Кахоа.
Госпожа Банкс пишеше, докато Девлин говореше. Реакцията й беше мигновена.
— Хотел или квартира?
— Каквото намериш.
— Добре, колкото до господин Мафа, не знам точно къде е в момента.
— Още ли е на острова?
— Да, но не поддържа редовно контакти с компанията. Последният път, когато ни се обади, работеше като охранител на някакво заведение, но не мога да ти кажа къде. Имам един телефонен номер, но може би е на вожда на племето му.
— Свободолюбивата природа на примитивния островитянин.
— Нещо такова.
— Ами позвъни на този номер и кажи, че го търся. Ако не се обади, аз ще го намеря.
— Мога да ти препоръчам друг.
— Не. Първо искам да се опитам да открия Тули. Пък и той повече ми допада.
Едит се намръщи, но записа всичко и рече:
— Не предвиждам проблеми с другото. Обади ми се утре по това време. Ще изпратя билетите, указанията и всичко останало на господин Чан.
— Благодаря. Знаеш, че никой от нас не би се оправил без теб.
— Да, знам. Но въпреки това, благодаря. Много мило от твоя страна, че го каза.
— Няма нищо.
— Джак?
— Да?
— Разбрах, че господин Чоу ти е упражнил личен натиск по тази задача. Моля те, бъди внимателен.
— Едит, стигнах до прозрението, че в края на краищата всички задачи те засягат лично.
Тя го погледна и се замисли върху думите му. Накрая изглежда се съгласи с него, като примига и едва забележимо кимна.
— Да. И все пак, внимавай.
— Добре.
Девлин стана и излезе от кабинета.
6.
Връщането до северния бряг беше уморително, но Девлин си представяше как ще види Лийлани Килау, облечена в дрехи, които си заслужаваха пътуването. Щом излезе от магистралата и се спусна към брега, движението оредя и той се замисли как би могъл да опише Лийлани. Полинезийка? Не съвсем. Евроазиатка? Не. Натурализирана американка? Индианка? Хм. Нещо подобно. Или по-скоро югозападна американка. С изключение на изящния нос. Твърде дълъг, тънък и правилен. Съвършен.
Девлин познаваше множество красиви жени, но никоя не беше като Лийлани. Твърде много от тях бяха използвали красотата си, за да се носят безгрижно по течението на живота, без да си правят труда да изградят собствената си личност. Той имаше чувството, че външността на Лийлани предизвиква обратния ефект. Според него красотата й беше причинила твърде много неприятности и я бе накарала да развие силен характер. От един кратък разговор с нея Девлин установи, че тя може да бъде непреклонна и прелъстителна, обезпокоителна и мила. Той се усмихна, защото осъзна, че колкото и да размишлява върху сложната й личност, скоро ще си представи как Лийлани върви по онзи бял пясък, облечена само по едва забележимите си черни бикини.
Вдясно се показа ресторантът и Девлин престана да мисли за Лийлани. Нямаше голямо движение. Уличните лампи осветяваха рекламата на заведението, а на входа на паркинга горяха две големи керосинови факли.
Ресторантът беше от другата страна на плажа. Девлин обиколи два пъти паркинга, но не намери свободно място. Върна се на шосето, зави надясно, измина трийсетина метра и спря на един малък паркинг до плажа. На знака пишеше „След залез-слънце спирането забранено“, но той не му обърна внимание.