7.
Девлин се събуди с изгрева. Преди да заспи, той бе обмислил внимателно нощната случка. Припомни си всеки ход от схватката. Може би бяха местни крадци. Всичко водеше към този извод. Мъжете се биха като аматьори. Шофьорът бе изпаднал в паника. Ала инстинктът на Девлин му подсказваше, че има нещо друго. Главорезите чакаха него. И ако това беше така, случаят Били Кранстън приемаше ново измерение.
Девлин закуси плодове и кафе и си сложи бански, шорти, фланелка и маратонки. Излезе от апартамента, намери Чан на поста му и му даде документите на очуканата кола.
— Чан, имах проблем с колата. Бих искал да я изкараш от сградата, да я оставиш някъде, където лесно ще я намерят и да се обадиш на шефовете, че е открадната.
По изражението му Чан разбра, че трябва да зареже раболепието. Пазачът взе документите и кимна.
— После им кажи да ми намерят друга кола и я докарай тук. Ще ми трябва днес следобед. Съжалявам за бъркотията.
— Няма проблем.
Девлин се обърна и хукна към плажа по Саратога Роуд. Докосна крака си. Щеше да бъде в състояние да пробяга по-голямо разстояние след около седмица, но сега разчиташе на океана да възвърне формата му. Докато тичаше, той обмисляше следващия си ход.
Девлин планираше бъдещето. А на Биг Айланд Еди Лиху мислеше за миналото. Много методично. Много бавно. Така действаше Еди Лиху. Бе започнал с доклада на Дуейн. Един убит, друг с разбита челюст, трети със счупен нос и три ребра. И всичко това извършено от невъоръжен човек. При това толкова бързо, че непознатият бе имал време да подгони и шофьора на микробуса. Същият мъж, който бе посетил семейство Кранстън. По всяка вероятност един от четиримата, пътуващи поотделно, които предишния ден бяха пристигнали от континента. Кранстън бе повикал професионалист. Името му беше или Адам Коугън, или Джак Девлин, или Ричард Майз или Евърет Уеър. Еди Лиху знаеше, че му предстоят неприятности. Не се нуждаеше от тях. Особено сега.
Лицето му не беше приятна гледка. Във вените на Еди течеше полинезийска кръв, но лицето му не беше красиво като техните. Той беше едър и грозен мъж, който бе напълнял отдавна. Чертите му се бяха размили. Носът беше толкова топчест, че приличаше на маймунски, а устните — дебели и гърчещи се като червеи. Някои хора смятаха, че грозотата на Лиху е горивото, изстреляло го от една кариера, започнала като незначителен публичен защитник до областен прокурор на Биг Айланд, частен бизнесмен и човек, който контролира по-голямата част от престъпността в държавата и почти целия транспорт. След като в продължение на десет години защитава или обвинява престъпници, Еди реши, че би било изключително доходно, ако ги използва. След още десет години той придоби контрол върху една голяма част от престъпния контингент на Островите. Това му даде възможност да упражнява контрол и върху икономиката. Лиху натрупа много пари и това му позволи да забогатее още повече в законния бизнес.
Почти от самото начало на Еди му беше ясно къде да вложи парите си. Беше грозен, но не и глупав. Знаеше, че живее на остров. А един остров не може да функционира без транспорт. И именно там съсредоточи усилията си. Стоката трябваше да се пренася и фактът, че Лиху притежаваше камиони и кораби и използва услугите на охраната, му даваше страховит контрол над онова, което се случваше в Хаваи. И той нямаше намерение да позволи на човек да застраши бизнеса му.
Лиху седеше зад отрупаното с книжа бюро в домашния си кабинет. Беше подпрял тройната си брадичка на сключените пръсти, бе стиснал дебелите си устни и размишляваше. Телохранителят му, бивш „Ангел на Ада“, висок метър деветдесет и пет и тежък сто и петдесет килограма на име Чарли, седеше на коженото канапе срещу него. Чарли не говореше много, но в момента разбираше, че дори не трябва да мърда. Лиху беше дебел и грозен, ала преди всичко опасен. А сега беше ядосан. Чарли знаеше това, защото макар че в стаята работеше климатичната инсталация, Еди беше облян в пот. Лиху беше толкова тлъст, че непрекъснато се потеше, а от тялото му се излъчваше специфична смрад, подсилена от тежките одеколони, с които се пръскаше. Колкото повече се ядосваше, толкова повече се потеше. Парливата миризма изпълваше големия кабинет. По вонята Чарли се досещаше, че Лиху обмисля кой е най-добрият начин да убие някого.
След около две минути Еди вдигна огромната си глава и се вторачи в тавана за пет секунди, после грабна телефонната слушалка, която сякаш изчезна в грамадната му ръка.