Едно високо момиче с каубойска шапка се приближи до Девлин и го попита дали иска интимен танц. Тя не успя да привлече вниманието му, защото младата жена на сцената бе смъкнала бикините си и усърдно показваше гениталиите си на клиентите наоколо.
Момичето с каубойската шапка не се отказа.
— Какво ще кажеш, юнако? Ще отидем ей там и ще се чувстваме удобно.
Тя посочи към балкона. Девлин се вгледа в онази слабо осветена част от клуба и видя две момичета, които енергично се въртяха на коленете на двама мъже. Изтръпна при мисълта, че един женски задник би могъл да го мачка толкова безмилостно. Особено ако беше възбуден.
— Колко ще ми платиш, ако ти позволя да го направиш? — попита той.
Момичето закачливо го ощипа и отговори:
— Не, глупчо, ти ще ми платиш.
— Така ли? Струва ми се, че ще ме заболи.
— Не и от моя мек и нежен задник.
— Не съм убеден. Колко?
— Двайсет долара за една песен.
Девлин извади двайсет долара и каза:
— Само разговорът с теб струва толкова. Познаваш ли един охранител на име Туулима Мафа? Тули, за по-кратко. Той е мой приятел. Тук ли работи?
Момичето поклати глава.
— Не. Аз съм тук само от няколко месеца. Попитай бармана Бил.
Девлин кимна и се усмихна.
— Благодаря.
— Сигурен ли си, че не искаш онзи танц? Длъжница съм ти.
— Обичам да танцувам прав. Какво ще кажеш за това?
Тя сбърчи чело в опит да се съсредоточи. Беше й позволено да върти задник в скута на мъжете и да търка голите си гърди в лицата им, но да танцува с клиент — едва ли.
— Не, не може — отговори момичето. — Това означава да ме докосваш. Пък и няма място.
— Е, тогава ще пасувам — усмихна се Девлин.
Тя отвърна на усмивката му, пъхна двайсетте долара в чантичката, която носеше, и отмина, търсейки поредната жертва.
Девлин се обърна към бармана.
— Хей, Бил — извика той. — Казвам се Девлин. Търся Туулима Мафа. Тули. Чух, че работел като охрана някъде тук. Познаваш ли го?
Барманът поклати глава, но не каза нищо. Девлин разбра, че няма да стигне доникъде и се отказа. Излезе от бара и продължи разходката из света на проститутките.
Никой не бе чувал за Тули. Посъветваха го да пита в „Клуб 44“ и „При Софи“ на Кеамоку авеню. Когато влезе във второто заведение, Девлин разбра, че се движи надолу по скалата на клубовете за стриптийз.
Докато караше из квартала, той прокле Тули, задето не се беше свързал с госпожа Банкс.
Това не беше съвременният туризъм на Хаваи, а едновремешните улици с червени фенери, където обслужваха моряци и войници. Градоначалниците многократно се бяха клели, че ще разчистят тези места, но бяха успели само да построят тук-там по някой асфалтиран паркинг.
Девлин остави колата на един ъгъл. След сблъсъка предишната нощ той се бе погрижил да се въоръжи. Избра зиг зауера. Извади го, пъхна нова пачка с патрони, сложи го в кобура и слезе от колата.
Намираше се в район, който останалата част от Хонолулу се бе опитала да забрави. Сградите бяха от Втората световна война. Повечето бяха дървени и не по-високи от три етажа. Улиците бяха оскъдно осветени. Занемарени. Мръсни. И страшни.
Девлин мина покрай един мръсен бар, където четири приятни на вид корейки чакаха да им донесат питиетата. Освен тях в заведението имаше само един мъж, който пиеше бира. Възрастната съдържателка стана и се насочи към Девлин. Той продължи да върви. Прекоси Кинг стрийт, пренебрегвайки двама дрипави пияници, които прекъснаха спора си за половин литър вино, за да го огледат. Всички се вторачваха в него, защото явно не беше местен. Той разбра, че мястото му не е на тази улица.
Погледна часовника си. Беше гладен и реши да хапне нещо. Избра един китайски ресторант и се настани на маса за шестима. На другия край седяха двама възрастни китайци. Всеки се бе усамотил и не обръщаше внимание на другите. Това беше благоразумното поведение по тия места.
Храната беше евтина и сготвена добре. Ориенталката, която имаше такъв вид, сякаш бе работила осемнайсет часа, се дотътри до Девлин и направи всичко възможно да му се усмихне. Той си поръча зеленчуци на пара, ориз и риба.