Посрещна ги лелята на Тули. Както обикновено, наоколо тичаха и крещяха пълнички палави хлапета, облечени само по шорти. Две млади двайсетгодишни жени седяха в голямата централна стая и шиеха подгъва на дълго тюлено перде. Две по-възрастни жени готвеха в кухнята. В къщата сигурно имаше още много хора. Според самоанските обичаи всеки роднина на вожда можеше да отиде в дома му и да остане там колкото иска. Онези, които работеха, осигуряваха парите. Другите се грижеха за къщата. Но дори да не правеха нищо, те пак бяха добре дошли.
Девлин и Тули отидоха на верандата в задната част на къщата. Вождът седеше на един плетен стол. Беше облечен в къса тясна фланелка, която разкриваше долната част на черната плетеница от татуировки. Украсата беше официална, проектирана и осъществена в съответствие със строгите традиции на племето. Символът на един истински самоански вожд.
Когато видя Девлин, Асеососо се усмихна и кимна, но не стана. Тули остана да чака почтително на прага на верандата.
Асеососо протегна ръка и Девлин я стисна. Вождът му направи знак да седне на малката пейка до него и започна да говори. Гласът му беше тих, но тембърът и интонацията отекваха в цялото тяло на Девлин. През повечето време Асеососо говореше, без да го поглежда. Вождът бе поел ролята на съветник. Предаваше устната традиция и раздаваше правосъдие по същия начин, по който това беше правено поколения наред в неговото племе. Поглеждаше Девлин само от време на време. Гледайки право напред, Суа се обръщаше и към Тули. Думите му бяха обикновени, но и тържествени, защото говореше за законността. Съдържанието на речта му беше ясно. Асеососо обясняваше колко е важно семейството и какви са задълженията на Тули към племето Матаи.
След официалното слово и след знака на Девлин, че е разбрал вожда, Асеососо се усмихна и стисна ръката му. После наклони глава към него и заговори по друг начин, като бизнесмен. Подчерта, че спечеленото от Тули ще бъде изпратено в банковата сметка на семейството. Накара Девлин още веднъж да обясни как Тули ще бъде обезщетен в случай на смърт или злополука. Девлин каза, че агентите на „Пасифик Рим“ не могат да бъдат застраховани поради естеството на работата им, но съществува фонд от средствата, събрани от печалбата на компанията. Семейството на Тули щеше да получи един милион долара — или за да покрият разходите по лечението, или в период от десет години в случай на смърт.
Вождът кимна с разбиране. Стиснаха си ръцете още веднъж и официалната част на срещата свърши.
Ритуалът вдъхна на Девлин спокойствие и чувство за обновление и решителност. Той вече бе планирал ходовете си, но беше достатъчно опитен и зрял, за да познава стойността на духовната сила. Сега нещо друго, нещо неосезаемо щеше да ръководи действията му. Асеососо му бе предал част от обаянието си.
После вождът придоби трети облик — на приятел. Изправи се в цял ръст. Лицето му засия в широка приятна усмивка. Потупа Девлин по рамото и рече:
— Добре, поговорихме си, а сега, съберете всички за вечеря, а ние, мъжете, ще пием кава1, нали?
Цели пет минути Девлин твърдо, но учтиво обяснява, че не може да остане за церемонията с кава. Предишния път му бяха нужни два дни, за да се отърси от вцепеняващото въздействие на кава. По този начин племето почиташе госта си. Събитието беше незабравимо, но Девлин отклони поканата.
Последва сбогуването и мечешките прегръдки и най-после семейните дела приключиха. Девлин и Тули се качиха в колата и поеха по дългия път за Уайкики. Минаха покрай няколко красиви плажа с ослепителнобял пясък. Девлин не устоя и каза:
— Тули, искам да поплувам.
Самоанецът го потупа по рамото и рече:
— Да. Добра идея, шефе. Белият ти задник ще хване слънчев загар. Ще изглеждаш много по-добре. Като островитянин. И аз ще поплувам.
Паркираха встрани от пътя.
Тули предимно се носеше по вълните, докато Девлин плува усърдно в продължение на четирийсет минути. Когато излезе, той се почувства ободрен и освежен. Общуването с Асеососо несъмнено го бе заредило с настроение и енергия. Въпреки усиленото плуване му се щеше да продължава да се движи. Тули и Девлин тръгнаха по брега, оставяйки се на слънчевите лъчи да изсушат телата им.
Двамата представляваха внушителна гледка. Бяха почти еднакви на ръст, но Тули тежеше двайсет и пет — трийсет килограма повече. Девлин имаше едър кокал и силни мускули, а самоанецът — огромни кокали, тежки мускули и щедър пласт плът.