— Защо мислиш, че Били Кранстън е бил несретник?
Нихики се усмихна самодоволно.
— Ами ако не е бил несретник, защо се мотаеше толкова години около Кахоа?
— Това ли правеше?
— Изглежда.
— Искаш да кажеш, че хората говорят така.
— Да.
— Кого си разпитал?
— Мнозина.
— Мнозина?
Девлин се облегна назад и преди да продължи разговора с ченгето, положи усилия да потисне раздразнението си.
— Познаваше ли Били Кранстън преди това?
— Кога?
— Преди да го убият.
— Не съвсем.
— Какво означава това? Малко ли си го познавал или какво?
Нихики вдигна рамене и млъкна.
Девлин се опита да се държи дружелюбно.
— Слушай, сержант, знам, че ти досаждам, но защо ми вдигаш кръвното? Само се опитвам да си върша работата.
Детективът се вторачи в Девлин и сви устни. После издаде някакъв звук сякаш се опитваше да изсмуче къс храна от предните си зъби. Наведе се напред и рече:
— Не давам пукната пара за работата ти. Защо да го правя? Ти си външен човек. Не те познавам. Не знам какво искаш. Мислиш, че ще ти кажа нещо, което не фигурира в докладите ми ли?
— Докладите ти не са много задълбочени.
— Няма значение. Няма да им противореча. Не са задълбочени, защото няма какво толкова да се напише. Всъщност, дори да искам, нямам какво да ти кажа.
Девлин кимна.
— Ако искаш да знаеш, и аз съм любопитен какво се е случило с онзи тип там — добави Нихики.
— Нямаш ли представа?
— Всеки има някакви предположения. Ала не струват много.
— Искам да те попитам съвсем неофициално. Ти лично какво мислиш, че се е случило с него?
— За каква официалност говориш? Да не би някой да записва думите ми?
— Няма да повтарям въпроса.
— Слушай какво ще ти кажа. Не искам да ме будалкаш. Да не мислиш, че съм някое тъпо островитянско копеле? Каквото ти кажа, използвай го. На кого му пука, че са те изпратили да си пъхаш носа там където не ти е работата?
— Неговото семейство. Нима искаш да кажеш, че те нямат право да узнаят истината?
— Кое е семейството му?
— Онези, които го обичат. И познават хора, които могат да им помогнат.
— Какво означава това?
Девлин се наведе напред и го погледна в очите.
— Искам да кажа, че никой няма да забрави Били Кранстън.
Нихики се намръщи.
— Колко шум ще се вдигне по случая?
— Колкото трябва.
Детективът повдигна вежди.
— Били Кранстън не беше несретник, сержант. Мислиш, че „Пасифик Рим“ е престижна организация? Нямаш представа какво е „Пасифик Рим“. Нито какъв беше Били Кранстън. По случая ще се вдигне много повече шум, отколкото ти и хората ти предполагат.
Нихики се почеса по врата и измърмори:
— По дяволите.
— Да — съгласи се Девлин, — по дяволите. Това може да те обсеби, сержант. Затова, между нас казано, какво мислиш, че е станало там?
Детективът го погледна и рече:
— Както вече казах, всъщност не знаем какво е станало там. В радиус от четири-пет километра не е имало жива душа в деня, когато онзи тип е бил убит. Няма свидетели. Нищо. Тялото е толкова обезобразено, че съдебномедицинските експерти не могат да установят нищо. Но един от тях предполага, че може би има рана от нож. И аз се чудя какво се е случило. Дали е отишъл да се разхожда там, станало му е лошо, легнал е на земята и е умрял? Звучи глупаво, нали?
— Между другото, какво изобщо е правил там?
— На онова място в тропическата гора има голям парцел, засят с марихуана. Знаем, че Кранстън от години обикаляше около Кахоа и пушеше марихуана. Сигурно е имал малка нива и е отишъл там. Може би е навлязъл в чужди владения. Или е имало други хора в неговата нива и Кранстън ги е хванал. Нещата са се изплъзнали от контрол и някой го е наръгал с нож. Оставил го е там и дивите животни са разкъсали тялото. Кой знае?
— Има много вероятности.
— Да. Много.
— Но щом някой го е наръгал с нож, защо не го е заровил? Защо го е оставил така?
— И аз това се питам. Гадна история. Може би проклетите копелета са се уплашили. Бързали са да се измъкнат. Разказвам ти всичко, което знам, но няма логика.
— Намерихте ли там марихуана?
— Не, но дори да е имало, някой може да е изкоренил насажденията и да ги е изнесъл оттам. Пак ти казвам, че не знам много.