— Тогава не си убеден във версията си?
— Не съм сигурен в нищо.
— Убийството може да е станало далеч от мястото, където сте го намерили. Някой може да е пренесъл тялото там, за да се отърве от него. Топографските карти показват, че през района минават много пътища.
— Да, знам. Но до мястото, където го намерихме, не може да стигне кола. Твърде далеч е от пътя.
— В доклада ти пише, че един пилот на туристически хеликоптер е забелязал тялото.
— Да. Чиста случайност. Дрехите и кръвта контрастирали на зеленината.
Девлин се замисли за миг, сетне попита:
— Колко полицаи има тук?
— Зависи. В онзи район нямаме постоянен полицейски участък. Само едно подразделение в Кахоа. Ченгетата го използват само когато им потрябва.
— Искаш да кажеш, че в Кахоа няма полицейски участък?
— Само временен. Част от редовния ни патрул. Възникнат ли проблеми, изпращаме хора.
— С други думи, редовният ви патрул само минава през Кахоа?
— Да.
— Какво е разстоянието дотам?
— Трийсетина километра.
— Това не е ли малко далеч за патрулиране?
— Виж, навсякъде в района живеят ченгета. Използват личните си автомобили. Не всички тръгват от Хило.
Девлин кимна.
— Нещо друго, сержант?
— Да. Гледай да не се забъркаш в някоя каша. Кахоа не е от най-дружелюбните градове. Внимавай как се държиш.
— Кой не е дружелюбен?
— Градчето е малко. Не упражнявай натиск върху хората там. Научиш ли нещо за Кранстън, кажи ми.
— Разбира се. Благодаря за помощта, сержант.
Щом Девлин излезе от полицейския участък, в малкия кабинет на Нихики се вмъкна един недодялан мъж. Той бе седял тихо в съседната стая и бе подслушвал разговора между детектива и Девлин. Казваше се Ерик Енгъл. Адвокат. Беше на четирийсет и осем години и съвсем не приличаше на човек, умиращ да живее в Хаваи. Имаше бяла кожа и издадени напред зъби и постоянно нагласяше очилата си на носа. Дрехите му стояха смешно. Беше се издокарал в стилизирана хавайска риза и жълти бермуди. Но кожените обувки и черните чорапи издаваха факта, че Енгъл не съзнава къде се намира.
Нихики не харесваше нито Девлин, нито него.
— Няма да имам кой знае какъв проблем с това — рече адвокатът.
— Нима?
— Бих казал, че не биваше да говориш за предполагаемите извършители в множествено число. Откъде знаеш, че са били повече от един? Трябваше да го подведеш, че става дума за един-единствен човек.
— Виж, Енгъл, да ти го начукам. Доколкото знам, точно това се е случило с горкото копеле. Отиди да разкажеш на шефа си какво е станало тук и ме остави на мира. Оня Девлин е шибан беляджия и аз не искам да участвам в това. Ясно ли е?
— Да.
Енгъл кимна два пъти и излезе.
12.
От кабинета на Нихики Девлин отиде в градската библиотека на Хило. Много неща в Хаваи бяха изостанали и примитивни, но библиотечната система не беше едно от тях. Девлин знаеше, че преди години държавата бе компютризирала библиотеките. Ако разполагаха с някоя информация, нямаше да е трудно да я намери.
Помещението беше чисто, светло и просторно. И имаше много посетители. До старомодния каталог имаше три компютъра. Девлин прегледа менюто и прочете указанията за достъп до статиите във вестниците. Сетне написа няколко ключови думи, с които да търси информация — Кранстън, марихуана, Кахоа, убийство…
Натисна клавиш F3 и на екрана се появи списък със заглавията на вестниците, датата и страницата на съответната статия. Девлин намери микрофилмите и направи разпечатка на някои от текстовете.
Прочете всичко, но не научи почти нищо ново.
След четири часа се отказа и отиде с колата на пристанището, за да потърси заведение, където да хапне нещо. Влезе в един ресторант на име „Хуго“ и изяде една прегорена пържола. Салатата беше малка, а пържените картофи — мазни. Отмести ги настрана, но с удоволствие изпи една студена бира. Качи се във форда и се отправи към Кахоа.
Докато Девлин четеше вестниците в библиотеката в Хило, Лийлани взимаше поръчки за обед, караше Уолтър да работи по-бързо в кухнята, сервираше храна и броеше посетителите, които изведнъж напълниха ресторанта.
Работеше там от три дни и мълвата, че храната продължава да е лоша, но обстановката определено се е подобрила, вече се бе разпространила.