Лийлани записваше една поръчка, когато внезапно всичко в малкото заведение сякаш спря за миг, после отново се раздвижи.
Тя погледна към входа и разбра каква е причината. На прага стоеше един човек, чието присъствие беше достатъчно, за да накара всичко да замре. Беше гол до кръста, с огромни мускули, украсени с татуировки. Изпълваше цялата врата. При това стоеше така, сякаш предизвикваше някой да му направи забележка.
Лийлани се накани да му каже нещо, но едрият мъж я видя, че го гледа и демонстративно навлече фланелка на мускулестото си тяло, сякаш се приготвяше да влезе. Фланелката покри по-голямата част от татуировките, но рисунките се запечатаха в паметта на Лийлани. Познаваше стила. Някои го наричаха племенен, други — островитянски или на властта. Сложна плетеница от линии и шарки, която се основаваше на първите татуировки, датиращи от 1600 година. Сините, черни, червени и сиви линии изпъкваха на смуглата кожа на мъжа. Лийлани се вгледа в лицето му. Човекът имаше хубаво класическо полинезийско лице. Гарвановочерните му коси бяха дълги, но завързани на опашка с кожена връв.
Би било удоволствие да го гледаш, ако не беше грозния белег на лявата скула. Тази част от лицето му беше деформирана, а окото — леко увиснало от очната ябълка. Мъжът се опитваше да компенсира асиметрията, като постоянно се хилеше накриво. Но хората в ресторанта избягваха да го погледнат в очите и Лийлани усети, че усмивката му е по-скоро прикритие на злия нрав, отколкото признак на добронамереност.
Импулсивното желание на Лийлани беше да се обърне, да влезе в кухнята и да чака, докато онзи тип си отиде, но мъжът се бе вторачил в нея. Нямаше да му достави удоволствието да я принуди да излезе. Колкото и да й беше неприятно да я оглежда, тя не помръдна от мястото си, докато не записа поръчката. Едва тогава се насочи към кухнята, като измърмори:
— Гадно копеле.
Искаше й се да си бе сложила сутиен под тънката памучна фланелка. И полата й да не беше толкова прилепнала по бедрата и задника. Беше се издокарала, за да привлича клиенти, но не и онзи тип.
Стигна до кухнята, потискайки желанието си да разпита Уолтър за непознатия, взе две чинии с току-що приготвена храна и се върна при посетителите. Уолтър беше толкова зает, че не вдигна глава. Лийлани поднесе ястията, усмихна се на хората и се приближи до масата, където се бе настанил натрапникът.
С него имаше още двама мъже. Единият беше нисък мускулест островитянин. Имаше безлично, сплескано, полукитайско, полуюжняшко лице. Беше облечен в мръсна фланелка и джинси. Другият беше филипинец — пълна противоположност на първия. Приличаше на наперен островитянски трол. Мършав. Имаше лъскави черни коси, дълги до раменете и беше неуместно облечен в риза от изкуствена коприна с дълги ръкави и черен панталон. Тролът изглежда беше едно от местните лоши момчета. Имаше зъл вид.
— Какво да ви донеса? — попита Лийлани.
Никой не отговори, но татуираният водач на групата нежно стисна лявата й ръка. Докосването не беше вулгарно, а по-скоро някаква странна разновидност на ръкостискане с два пръста — палец и показалец. Но Лийлани се ядоса, защото онзи тип смяташе, че има правото да го прави.
— Нова си в града — усмихна се едрият мъж. — Как се казваш?
— Лийлани.
— Аз съм Сам Кеамоку. Моите приятели ме наричат Кий. Сам Кий. Това са Лихо и Ейнджъл. Как е фамилията ти?
— Килау.
— Хубаво име. Не си приела фамилията на бледоликото копеле, оплодило майка ти, а?
Забележката беше толкова скандална, че Лийлани застина за миг. Но това беше единственото, което онзи ужасен човек и приятелите му видяха. Тя бавно издърпа ръката си и записа в тефтера номера на масата.
— Какво ще желаете за обяд, господа?
Кий се облегна на стола и се вгледа в нея с присвити очи.
— Щом не искаш да си дружелюбна, ще трябва да ме наричаш господин Кий.
— Какво ще желаете за обяд, господин Кий?
— Донеси ни само по една чаша вода. Не искаме да ядем тук. Храната на бледоликия собственик е отвратителна.
Лийлани им донесе три чаши вода и каза:
— Не ми дължите нищо.
Кий кимна. Тя се обърна и тръгна към кухнята. Усети как тримата се ухилиха самодоволно зад гърба й. Влезе в кухнята, ритна един кашон с празни бутилки и грабна престилка от куката на стената.
Уви я около себе си, бързо прикривайки тялото, което привличаше посетители в ресторанта и се ядоса на себе си, че го направи.