Останалите постройки по Мейн стрийт представляваха едноетажни развалини. Само една бе обитавана. Вътре имаше пет автоматични перални, осветени от неонови лампи. Девлин съзря млад мъж и момиче, които седяха върху работната маса.
След още стотина метра той стигна до училището, разположено в края на градчето, обърна на паркинга в двора и се върна.
Слънцето току-що се беше скрило зад хоризонта, но дори на розовата светлина на здрача всичко в старото градче изглеждаше западнало и мръсно. Избраните цветове бяха бледосиньо, розово и кремаво. Може би в някой туристически справочник Кахоа бе наречена чудат спомен от стария Хаваи. Но Девлин бе убеден, че всеки, който дойдеше там, за да търси нещо необикновено, щеше да остане разочарован.
Неколцината хора, които видя, бяха съсипани като градчето. Дебелата жена, облечена в твърде тясна риза и твърде широка пола, буташе детска количка по дървения тротоар, сякаш закъсняваше за среща. В количката седеше петгодишно момченце. Дрехите му бяха мръсни. Отдавна бе надраснало възрастта за количка, но жената решително го буташе нанякъде.
Двама мъже се влачеха с бавни крачки. Имаха дълги проскубани коси и неподдържани бради. Бяха облечени като всички останали на острова — фланелки, шорти, джинси и гумени сандали с каишки, но дрехите им бяха износени. И двамата бяха болезнено слаби. Ехо от 60-те.
Девлин намери „Вилидж Ин“. Госпожа Банкс го бе уверила, че това е единственото място в градчето, където би могъл да отседне. Хотелът се помещаваше в голямата зелена сграда на Мейн стрийт. До него имаше паркинг, посипан с черна сгурия.
Докато влизаше в паркинга, Девлин забеляза един намръщен местен тип, който седеше на стъпалото на пикапа си и разговаряше с висок мършав младеж със скейтборд. Девлин беше убеден, че ако си направи труда да ги гледа по-дълго, ще види размяна на пари и наркотици. Намусеният мъж се вторачи в Девлин, който също го изгледа. Мъжът извърна очи.
В средата на паркинга се извисяваше голямо бананово дърво. Покритата със сгурия земя беше изровена, а дупките — пълни с дъждовна вода. Няколкото коли, разпръснати там, представляваха ръждясали развалини.
Взетият под наем форд на Девлин сякаш имаше надпис „Непознат в града“. Но Девлин и без това знаеше, че ще го заглеждат, така че колата нямаше кой знае какво значение.
Той слезе, извади чантата си от багажника и мина покрай намръщения мъж, който продължаваше да разговаря с младежа. Входът на „Вилидж Ин“ представляваше голяма дървена порта, зад която имаше стълбище към втория етаж.
Портата беше отворена. Девлин се качи горе и се озова на една старомодна веранда в южняшки стил с изглед към разхвърляния вътрешен двор.
На верандата имаше парапет, висок до кръста. До входа стояха плетени маси, столове саксии с папрати, палми и други растения, а в ъгъла — клетка с папагал. Застланият със зебло под скърцаше и Девлин трябваше да се наведе, за да мине под гредата на тавана, но мястото беше уютно и тихо — изненадващо убежище от порутеното грозно градче навън.
Изведнъж големият папагал изкрещя толкова силно, че Девлин се стресна.
В същия миг от кабинета вляво излезе набита жена в къси панталони и шарена хавайска риза и се усмихна на Девлин. Имаше дълги посивели коси, решително лице и сбръчкана от слънцето кожа. Приближи се и каза:
— Здравейте.
За пръв път през живота си Девлин чу тази дума, произнесена толкова искрено.
— Аз съм Рейчъл Стийл. Собственичка на това място. Вие трябва да сте господин Девлин.
— Да. Приятно ми е да се запознаем.
Рейчъл беше висока метър и петдесет. Яка. Боса. Имаше проницателни сини очи и изглежда се чувстваше добре в жилището си. Трудно беше да се определи възрастта й — някъде между шейсет и осемдесет години. В нея имаше енергия и властност, несъвместими с възрастта й.
Тя се ръкува с Девлин, който не се изненада от силата й.
— Колко време ще останете при нас, господин Девлин?
— Най-малко една седмица.
— Тогава да ви покажа с какви стаи разполагам.
— Ще взема най-хубавата.
Рейчъл го погледна, за да се увери, че той не се шегува. После се усмихна и рече: