— Добър отговор. Ъгловата стая не е лоша, но е заета. Другите две хубави стаи със собствени бани са ей там.
Едната гледаше към вътрешния двор, а другата — към паркинга. Девлин реши, че от втората ще вижда повече.
— Ще взема онази срещу паркинга.
— Добре. Вратата е отворена. Ключовете са на шкафчето. Заключваме външната врата в десет часа. Ако ви е необходимо нещо, кажете ми. Радвам се, че сте при нас — добави тя и нежно го потупа по ръката.
Рейчъл тръгна с леки стъпки към кабинета си — първата стая от страната на Мейн стрийт. Девлин погледна през остъклената врата и видя, че работното й място е пълно с антики и най-различни вещи. Тя сложи очилата си и започна да пише нещо на светлината на голямата настолна лампа, направена от месингов самовар.
Девлин влезе в стаята си — малка, но грижливо обзаведена и украсена. На леглото имаше зелен юрган. Таванът беше също зелен, а тапетите — на зелени цветя. Гладкият дървен под беше боядисан в кафяво и лъснат до блясък.
На тавана имаше вентилатор с лампа.
Девлин се приближи до двойния прозорец, гледащ към паркинга и погледна. Виждаха се улицата и барът на отсрещната страна. Не беше зле.
В стаята имаше телевизор, но нямаше телефон.
Банята беше голяма, но без вана.
Той бързо разопакова дрехите си. Някои окачи в старинния гардероб срещу леглото, а останалите нареди в шкафа.
Извади трите пистолета и внимателно ги сложи в най-долното чекмедже, като ги покри с найлоновия чувал за мръсни дрехи.
Сетне провери ключалката на вратата. Беше здрава. Излезе от стаята, заключи и тръгна по улицата. Свърна наляво и се отправи към покрайнините на града. Гледаше, но не намираше онова, което търсеше. Пресече шосето и влезе в паркинга пред денонощния магазин. До входа имаше три телефона. После Девлин се върна, като се отби в бакалията и в бара срещу „Вилидж Ин“.
Стигна до другия край на градчето и отново се върна пред хотела. Беше обиколил Кахоа с кола и пеша и запомни разположението.
14.
Пътуването на Енгъл до ранчото на Лиху в Уаймиа продължи близо пет часа. Когато го поканиха в кабинета, дебелакът седеше зад бюрото и четеше списъка на гостите, поканени на сватбата на дъщеря му. До събитието оставаше около седмица. Многострадалната съпруга на Лиху се бе погрижила почти за всичко. Поканите бяха изпратени и повечето гости бяха отговорили.
Но Лиху не гледаше списъка, защото се интересуваше от дъщеря си. Дори не я обичаше. Тя беше намусено момиче, наследило от баща си склонността към затлъстяване и грозотията. Беше ясно, че младоженецът се жени преди всичко за семейството. Главната грижа на Лиху беше сватбата да остане най-голямата на Биг Айланд. За него тържеството беше изява на власт. Ето защо бяха поканили над хиляда души.
Лиху стоя в кабинета си цял ден. Говори по телефона. Преглежда списъка с поканените. Пуши големи черни пури „Дънхил Монте Кристо“. И се поти. В стаята миришеше ужасно.
Когато Енгъл се появи, Лиху погледна адвоката и изръмжа, сетне посочи един стол. Енгъл седна. Телохранителят Чарли се размърда на дивана. Зачакаха.
Лиху продължи да чете списъка с гостите. От време на време слагаше някакъв неразбираем знак до някое име. Интересуваха го само петдесетина души и искаше да провери колко от тях са приели поканата му. Знаеше, че тъкмо тези хора не желаят да присъстват на сватбата. Не искаха да ги виждат в компанията на Еди Лиху. Но повечето щяха да дойдат. Повечето бяха приели и това доставяше огромно удоволствие на Лиху. И удоволствието му нарастваше, когато седеше сам и пророкуваше кои от онези, които още не бяха отговорили, щяха да се поддадат на натиска. Разбира се, в списъка имаше хора, които със сигурност нямаше да дойдат. Губернаторът, кметът на Хонолулу и шефът на полицията на Биг Айланд. Отказите им щяха да бъдат учтиви. Те се държаха настрана от всички съмнителни, ниско поставени, дебели и грозни субекти като Еди Лиху.
Той подъвка още малко пурата, погледна списъка за последен път и го хвърли на бюрото. Дори онези, които нямаше да дойдат, щяха да му доставят удоволствие, защото щяха да станат мишени на машинациите му. По един или друг начин, някога и някак Лиху щеше да им причини болка. Колкото по-силни и некорумпирани бяха те, толкова по-добре щеше да се чувства Еди, когато ги унижаваше. Погледна към Енгъл и попита:
— Е, и?
— Името му е Джак Девлин.
Лиху кимна, премести стола си и скръсти ръце на огромния си корем.