Дълго време никой нямаше да отговори на съобщението, оставено на пейджъра от Еди Лиху.
15.
След като огледа градчето, Девлин реши да хапне нещо. Беше гладен.
Храната в мексиканския ресторант изглеждаше твърде тежка и мазна. Помисли за тайландския, но менюто там сигурно представляваше истинска загадка. Остана ресторант „Да“, където може би имаше нормална храна.
Той се приближи до малкото заведение, мина под ниския свод и видя, че до една от масите седи Уолтър Харисън.
Чашата му беше пълна. Той доволно четеше дебела книга с твърди корици. Лийлани вече го бе сменила в кухнята с един безработен готвач, препоръчан от човека, който им продаваше месо. Новият готвач взимаше евтино и следваше указанията на Лийлани. Пък и допълнителната помощ беше добре дошла, затова Уолтър с готовност се съгласи да го наеме. Харисън беше много щастлив, че е издържал на бурята и се е върнал към обичайния си живот. Усиленият труд за изкарване на хляба не влизаше в представите му за приятно съществуване.
Девлин наблюдаваше как Уолтър пие на малки глътки и разбра, че в голямата чаша има не само портокалов сок и лед. Харисън небрежно му махна с ръка да седне където иска. Беше късно за обяд и в ресторанта имаше само още двама души — един очевидно пиян мулат и компаньонката му — восъчно бяла жена, която дъвчеше пица.
Девлин избра малката маса до отворения прозорец, за да наблюдава какво става навън. Двойката млади хипита още седеше в мръсната обществена пералня на отсрещната страна на улицата. Една русокоса жена, облечена в дълъг дъждобран, се стрелна покрай пералнята. Две тринайсетгодишни момчета минаха покрай прозореца. Разговаряха за някакъв нов филм. Градчето изглежда се оживяваше.
Девлин взе краткото меню и вдигна глава, когато периферното му зрение долови сервитьорката, приближаваща се към масата. Видя я и мигновено загуби апетит.
— О, боже — измънка той и отново наведе глава.
Лийлани се приближи до масата и без колебание рече:
— Няма да търпя увъртанията ти. Ясно показа, че не искаш да имаш нищо общо с мен. А сега какво искаш да ядеш?
Девлин й се усмихна и отговори:
— Ти нямаш представа какво става, по дяволите.
— Не ме интересува.
— Защо мислиш, че те оставих в онзи ресторант? Ти не забеляза мъртвеца отвън, нито полицията, обградила заведението, нали?
Войнственото настроение на Лийлани премина в объркване.
— Какво?
— Мъртвец. Главата му беше размазана. Имаше и още двама, които не мърдаха. Нямаш представа колко усложни нещата за мен.
— Какви ги говориш?
Девлин трябваше да положи истинско усилие, за да се овладее.
— Разговаряхме твърде дълго — бавно каза той. — Донеси ми нещо за ядене, ако обичаш.
— Добре, добре — припряно отговори Лийлани.
— И една голяма чаша вода.
— Готово.
Тя бързо се отдалечи. Девлин беше толкова ядосан на себе си, колкото и на нея. Беше я подценил. Мислеше да се свърже с нея и да й обясни защо е изчезнал, но се отказа. Защо, запита се той. Защото това означаваше да поиска телефонния й номер от баща й, а Девлин не искаше да го стори. Защото това би означавало да я замеси в една смърт, а той не я познаваше достатъчно добре, за да й има доверие. И дълбоко в душата си Девлин съзнаваше, че вече не иска да има нищо общо с нея. Тя беше твърде прелъстителна. Всичко в нея го привличаше — тялото, лицето, начина, по който се движеше и нейната упоритост. Лийлани беше твърде много за него. И той несъмнено съзнаваше, че ако й позволеше да го привлича, това щеше да му струва скъпо. Но Девлин бе постъпил погрешно. Трябваше да й се обади. Да измисли някакво извинение. Сега тя беше неконтролируема. Вече беше допуснал грешка, а още дори не бе започнал да върши работата си.
Знаеше, че е глупаво да се кара с нея. Тя бе спечелила точка и това беше всичко. След малко Лийлани се върна с чаша вода, но Девлин не вдигна глава.
Ала когато му донесе храната, той бе подредил мислите си достатъчно, за да й каже:
— Виж какво, явно се налага да поговорим. Трябва да знаеш какво става. Довечера. Но не искам никой да ни вижда заедно.
— Имаш ли кола?
— Да.
— Свършвам работа около десет и трийсет. Ще отида до училището и ще те чакам на паркинга. Мястото е отдалечено. Никой не би трябвало да ни види.
— Не става.
— Защо не?
— Донеси ми чаша кафе и ми дай секунда да помисля.
Тя се приближи до кафемашината и напълни една голяма керамична чаша. Девлин се хвана, че зяпа дългите й крака. Установи, че не може да мисли за нищо. Тънката й памучна блуза и прилепналата до бедрата пола не можеха да скрият тялото й.