Фирмата отговаряше на стремежа на своя собственик — всичко на тези острови да му принадлежи. Това беше едно от предприятията на Еди Лиху, чиято максима беше съвсем ясна и проста — част от всичко, което дойде на островите, става негово притежание. Туристи, стоки за потребление, наркотици, проститутки — каквото и да е — всичко, което пристигаше и имаше някаква стойност, се превръщаше в притежание за Лиху. Естествено, за тази цел той трябваше да знае първо какво идва.
Ето защо Кийко Рамон преглеждаше списъците с пътници на трите авиокомпании. Задачата му не беше сложна. Той само търсеше имена, които да отговарят на определени характеристики — сами мъже или по двойки и сами жени. Смесените двойки не представляваха интерес. Жените по двойки не влизаха в списъка. Групите също. Както и японците. Специално внимание се обръщаше на американци, чиито фамилии показваха някаква етническа принадлежност.
Кийко първо проверяваше пътниците, пътуващи в туристическа класа и внимателно избираше неколцина. След това преглеждаше първа класа. Предпочиташе я пред туристическата. Винаги прочиташе списъка на пътниците много внимателно. Името Девлин не изпъкваше с нищо. Не беше като Браун или Уилямс, които Рамон приемаше, че винаги принадлежат на чернокожи. В списъците винаги имаше по някой сам мъж на име Браун или Уилямс. Името не беше и еврейско, каквито Кийко обикновено пропускаше. Нито пък латиноамериканско, което също би привлякло вниманието на Кийко. Девлин беше доста обикновено име, но Рамон не го пропусна. То принадлежеше на мъж, пътуващ сам, при това в първа класа. Затова го включи в списъка.
Сержантът събра общо шестнайсет имена. Напечата ги по азбучен ред заедно с номерата на полетите. Събраха се на една бланка на фирмата, която той изпрати по факс в централния офис в Хонолулу. Веднага щом се свърза по факса, Рамон се отправи към кафемашината. Оставаха му още три часа до края на смяната, но той беше почти свършил работата си за тази вечер.
Пътуването до къщата на Кранстън, която се намираше на северния бряг на Оаху продължи близо час. Девлин познаваше тези пътища. Беше пътувал по тях и преди. Но винаги настъпваха промени. Този път изглежда по магистрала Н2, която преминаваше в двупосочното шосе номер 99 и по-нататък в шосе номер 82, имаше повече пресечки и светофари. Променен бе по-скоро вътрешният свят на Хаваи, отколкото външният. Дори ананасите изглеждаха по-малки.
Дъждът ту спираше, ту започваше отново по пътя за малкото градче Халейва, намиращо се на северния бряг. След това въздухът сякаш се раздвижи от свежия ветрец от океана, който отвя дъждовните облаци. Девлин смъкна прозорците на колата и намали скоростта до ограничението от петдесет и пет километра в час. По-бавната скорост му даде възможност по-лесно да забележи отличителните знаци, които Кранстън му беше дал. Ресторантът „Джеймсън“. Брегът. Пешеходната зона. Те му спестиха ползването на пътна карта, по която Девлин не би могъл да се ориентира, докато кара. Той се успокои и защото така не му се налагаше да разчита дългите хавайски имена по малкото пътни знаци, които успя да забележи. Щяха да са му нужни няколко дни, за да свикне с различните пътища и селища, много от които се повтаряха със съвсем различни пътища и селища по другите хавайски острови.
Когато приближи мястото, където би трябвало да бъде къщата на Кранстън, Девлин започна да се оглежда за висока два метра и половина стена от вулканични камъни, намираща се от страната на океана. Мина покрай няколко ниски стени, но веднага забеляза тази на Кранстън. Тя беше по-висока, по-дълга и по-дебела от другите. Девлин подкара по една ивица трева, която вървеше успоредно на стената, търсейки алея за кола или някакъв вход. След около сто метра най-сетне стигна до голяма телена врата, широка около четири метра и половина. Вратата беше с колелца. Зад нея имаше алея, която водеше до двуместен гараж. След вратата стената продължаваше още около девет метра.
Девлин спря точно пред входа, слезе от колата и надникна през телта към голямата къща, разположена от изток към запад успоредно на брега. Виждаше се само една жълта светлинка близо до входната врата, намираща се на около шест метра вляво от Девлин.
Той потърси звънец или домофон, но не видя такова нещо. Къщата на Кранстън беше недостъпна.
Девлин опита да отвори вратата и откри, че е залостена, но не и заключена. Вдигна резето и я открехна, за да може да влезе. После пак я затвори. Беше направил няколко крачки към входната врата, когато от ъгъла на къщата изскочи един дог и се насочи право към него.