- Сънувате човек с един бял мустак. Млад, с червени очи, със стъклени нокти на ръцете, отива към Цариград и скоро ще се срещнете...
Тази вест толкова зарадва нашия господар, че той веднага нареди да ми сложат халка на носа, та едва се спасих от тази милост...
Като знаем колко се интересува Виенският двор от плановете на господаря Бранкович, мога да кажа, че той спада към онези, които с особено внимание и усърдие отглеждат собственото си бъдеще като някаква голяма зеленчукова градина. Не е от хората, които ще пропътуват живота си бегом. Той овладява бъдещето много бавно и добросъвестно. Открива го част по част като непознато парче суха земя, която най-напред разчиства, после строи на най-благоприятното място и накрая в построената сграда дълго променя подредбата на вече сложените вещи. Старае се неговото бъдеще да не забави ход и ръст, но внимава той самият да не се увлече и да тръгне по-бързо, отколкото то може да напредва пред него. Това е своеобразна надпревара. Онзи, който е по-бърз, губи. В този момент бъдещето на кир Аврам е като градина, в която семето е хвърлено вече, но никой освен него не знае какво ще поникне. И все пак какво цели Бранкович. вероятно би могло да се догади от един разказ, който се разнася шепнешком за него. Това е
По-големият син на кир Аврам Бранкович, Гъргур Бранкович
, рано пъхнал чепик в зенгията и размахал сабя, калена в камилски изпражнения. Дантеленото му и кърваво рухо по това време пращали от Джула, където Гъргур живеел с майка си, в Цариград, за да се пере и глади под надзора на баща му, да се суши на ароматния вятър от Босфора, да се избелва на гръцко слънце и с първия керван да се върне обратно в Джула.
Вторият, по-малкият син на Аврам Бранкович лежал в това време в Бачка зад една шарена печка, зидана като черква, и страдал. Говорело се, че дяволът го препикал и че детето ставало нощем, бягало от къщи и метяло улиците. Защото нощем от него сучела Мора, гризяла му петите и мъжко мляко течало от бозките му. Напразно забивали вилица във вратата и му кръстели бозките с палец, пъхнат между показалеца и средния пръст. Най-сетне една жена го посъветвала да легне да спи с нож, натопен в оцет, и когато Мора го нападне, да й обещае на сутринта сол на заем и да я прободе с ножа. Момчето така и сторило и когато Мора започнала да суче от него, той й предложил сол на заем, пробол я и чул вопъл, в който познал отдавна известен глас. На третата утрин от Джула в Бачка пристигнала майка му, още от прага поискала сол и паднала мъртва. Намерили на тялото й рана от нож и като я лизнали, тя била кисела... Детето съвсем залиняло от тоя ужас, започнала да му капе косата и с всеки косъм падала (както казали знахарите на Бранкович) по една година от живота му. И му пращали увити в юта кичурите от тази детска коса. Той я лепял по едно меко огледало, на което бил нарисувал образа на детето, и така разбирал още колко години живот има синът му.
Между другото почти никой не знае, че освен тези двама синове кир Аврам имал и осиновено дете, ако може така да се каже. Този трети син, или храненик, нямал майка, Бранкович го създал от кал и му прочел трийсет и деветия псалом, за да го раздвижи и да му вдъхне живот. Когато в четенето дошъл до мястото: "Твърдо се уповавах на Господа, и Той се наклони към мене и чу моите вопли; извлече ме от страшен ров, от тинесто блато, постави на камък нозете ми и утвърди стъпките ми...", камбаната на черквата в Дал ударила три пъти, младежът се раздвижил и рекъл:
- Когато удари пръв път, бях в Индия, на втория звън бях в Липица, а при третия влязох в тялото си...
Тогава Бранкович вързал Соломоновия печат в косите му, сложил в перчема му глогова лъжица, дал му името Петкутин и го пуснал да живее. А той си надянал на врата въже с камък и с това въже на врата отслужил литургия в средопостната неделя.
Бащата, разбира се, трябвало (за да бъде всичко като при живите) да вгради в гърдите на Петкутин и смърт. Този зародиш на края, тази малка и още непълнолетна смърт у Петкутин била в началото боязлива и глуповата, със слаба охота за ядене и закърнели органи. Но още тогава се радвала безкрайно, че Петкутин расте, а той растял така, че гиздавите му ръкави бързо станали толкова големи, та в тях можела да лети птица. Но смъртта у Петкутин много скоро го надминала по бързина и ум, първа забелязвала опасността. А след това сякаш добила съперница, за която ще стане дума после. Била нетърпелива и ревнива и обръщала внимание върху себе си по такъв начин, че предизвиквала у Петкутин сърбеж в коляното. Ако се почешел, нокътят изписвал букви по кожата и това можело да се прочете. Така си пишели. Смъртта не можела да понася най-вече болестите на Петкутин. А бащата трябвало да го снабди и с болест, за да прилича колкото може повече на живите същества, защото за живите същества болестите са своего рода очи.