След като се нахранили, Петкутин хвърлил остатъка от кървавицата в огъня да догори, после угасил огъня с вино и цвъртежът бил придружен в театъра с едно приглушено "Пссссст!" Тъкмо искал да върне ножа в канията, когато ненадейно духнал вятър и довял цветен прашец на сцената. Петкутин кихнал и в същия миг си порязал ръката. Кръвта покапала на топлия камък и замирисала...
Тозчас сто и двайсет мъртви души се спуснали към тях с писъци и викове. Петкутин измъкнал меча си, но те изтръгнали Калина, късайки парче по парче живо месо от нея, докато виковете й не се превърнали в същите викове, които издавали мъртвите, и докато тя самата също не започнала да яде от още недоядените части на собственото си тяло.
Петкутин не знаел колко дни били минали, преди да разбере къде е изходът от театъра. Блуждаел непрекъснато по сцената около пепелището и остатъка от вечерята, докато някой невидим вдигнал от земята кожената му наметка и се загърнал с нея. Празната наметка дошла при него и го повикала с Калининия глас.
Той я прегърнал уплашен, но под кожата и в дъното на гласа не могъл да види нищо друго освен пурпурната подплата на плаща.
- Кажи ми - рекъл Петкутин на Калина, стягайки я в прегръдка, - струва ми се, че преди хиляда години тук ми се е случило нещо ужасно. Някой беше разкъсан и изяден и кръвта още е на земята. Не знам дали това наистина се е случило и кога. Кого са изяли? Мене или тебе?
- Нищо не ти се е случило, не са разкъсали тебе - отвърнала Калина. - И беше преди малко, а не преди хиляда години.
- Но аз не те виждам, кой от нас двамата е мъртъв?
- Не ме виждаш, момко, защото живите не могат да виждат мъртвите. Можеш само да чуеш гласа ми. А що се отнася до мене, аз не знам кой си ти, и не мога да те позная, докато не вкуся капка твоя кръв. Но те виждам, успокой се, добре те виждам. И знам, че си жив.
- Калина! - викнал той тогава. - Това съм аз, твоят Петкутин, не ме ли познаваш, преди малко, ако е било преди малко, ти ме целуваше.
- Каква е разликата между преди малко и преди хиляда години сега, когато е така, както е?
При тези думи Петкутин извадил нож, приближил пръста си до мястото, където мислел, че са невидимите устни на жена му, и се порязал.
Капката кръв замирисала, но не паднала на камъка, защото Калина алчно я посрещнала с устни. Познала Петкутин, тя викнала и го разкъсала като мърша, пиейки жадно неговата кръв и хвърляйки кости из театъра, откъдето нахлували останалите.
Същия ден, когато се случило това с Петкутин, кир Аврам Бранкович записал следните думи: "Опитът с Петкутин е успешно завършен. Той изигра така съвършено своята роля, че измами и живите, и мъртвите. Сега мога да мина към по-тежката част от задачата. От малкия към големия опит. От човека към Адам."
Така прочее стигаме до плановете на кир Аврам Бранкович. Плановете, върху които той замисля своето бъдеще, са свързани с две ключови личности. Едната е видният сродник на Аврам граф Джордже Бранкович, за когото Виенският двор положително има по-сигурни сведения, отколкото ние тук. Втората е една личност, която кир Аврам нарича "курос" (което на гръцки значи момче), и нейното пристигане тук, в Цариград, той очаква така, както евреите - идването на Месията. Доколкото може да се разбере, Бранкович не познава тази личност, не знае дори името й (оттам и онова гръцко гальовно наименование), вижда я само в сънищата си. Но тя му се явява редовно насън и когато Бранкович сънува, той сънува нея. Според описанието на самия господар Аврам, "курос" е млад човек, има един бял мустак, стъклени нокти и е червеноок. Бранкович очаква да се срещне един ден с него и с негова помощ да узнае или постигне нещо, на което твърде много държи. От своя "курос" Бранкович се е научил Да чете насън от дясно на ляво по еврейския начин и да сънува сънища от края към началото. Тези необикновени сънища, в които кир Аврам се превръща в "курос", ако щете - в евреин, започнали преди много години. Сам Бранкович казва за своя сън, че първо му се явил във вид на някакво безпокойство, което като камък, хвърлен в душата, пада през нея дни наред, като спира само нощем; тогава и душата пада заедно с камъка. А после този сън завладял изцяло неговия живот и той започнал да става насън два пъти по-млад, отколкото бил наяве. От сънищата му завинаги изчезнали най-напред птиците, след това братята му, че и баща му, и майка му, които на раздяла се простили с него. После изчезнали без следа всички образи и градове от неговото обкръжение и спомени, най-сетне от този напълно чужд свят на сънищата изчезнал и той самият, като че нощем, докато сънувал, се превръщал в съвсем друг човек, а когато веднъж зърнал лицето му в едно огледало от съня, така се изплашил, сякаш майка му или сестра му са пуснали брада. Този друг човек имал червени очи, един бял мустак и стъклени нокти.