СЕВАСТ НИКОН
СЕВАСТ НИКОН (XVII век) - съществува предание, че под това име едно време на Морава, в Овчарска клисура на Балканите, живял Сатаната. Бил необикновено кротък, всички хора наричал със собственото си име и работел като протокалиграф в манастира "Николе". Където седнел, оставял отпечатък от две лица, а вместо опашка имал нос. Твърдял, че в миналия си живот бил дявол в еврейския пъкъл и служел на Белиал и Гебура, пазел големите по таваните на синагогите и една есен, когато птиците имали отровни курешки и изгаряли тревата и листата, по които падали, наел човек да го убие. Това бил начинът да прекрачи от еврейския в християнския пъкъл и сега в новия живот служи като Сатана.
Според други разкази той съвсем не бил умирал, а дал на едно куче да лизне малко от кръвта му, влязъл в гроба на някакъв турчин, хванал го за ушите, одрал му кожата и я облякъл. Затова от хубавите му турски очи надничали кози очи. Бягал от огниво, вечерял след другите и на година крадял по буца сол. Смята се, че нощем яхал манастирските и селските коне - и те наистина осъмвали в пяна, кални и с оплетени гриви. Казват, че вършел това, за да си охлади сърцето, защото сърцето му било варено в кипящо вино. Затова в гривите на конете оплитали Соломоновия знак, от който той бягал - и така ги пазели от него и неговите ботуши, винаги нагризани от кучешки зъби. Обличал се богато, бил добър стенописец и според преданието този дар му бил от архангел Гавриил. В черквите из Овчарска клисура по неговите фрески са останали бележки, които, ако се четат в определен ред от рисунка на рисунка и от манастир на манастир, образуват едно послание. То може да се съставя, докато съществуват стенописите. Никон бил оставил това послание за самия себе си, като се върне след триста години отново сред живите, защото демоните, казвал той, не помнят нищо от предишния си живот и това бил начинът да се оправят. В началото не бил кой знае колко добър стенописец. Работел с лявата ръка, рисунките му били доста хубави, но някак не можели да се запомнят; щом никой не ги гледал, те като че изчезвали от стената. Една сутрин Севаст седял отчаян пред боите си и усетил как отломка от тишина влязла в неговото мълчание и го разбила. Още някой стоял там и мълчал. Но не на Никоновия език. Тогава Никон почнал да моли архангел Гавриил да го удостои с милостта на боите. В това време из клисурата по манастирите "Йоване", "Благовещение", "Николе" или "Сретение Господне" имало винаги млади монаси иконописци и зографи, които зографисвали стените и се състезавали като в няма молитва и в хор кой по-добре ще нарисува своя светец. Затова никому и през ум не минавало, че тъкмо молитвата на Никон Севаст може да бъде чута. А в действителност така се случило.
През август 1670 година срещу Светите седем ефески мъченици, когато почва да се яде сърнешко месо, Никон Севаст казал:
- Един от сигурните пътища в истинското бъдеще (защото има и лъжливи видове бъдеще) е да вървиш в посоката, в която расте твоят страх.
И тръгнал на лов. Повел със себе си някакъв монах на име Теоктист НиколскиА, който му помагал в манастира при преписването на книги. Този лов е влязъл в разказа вероятно благодарение на записките на монаха. Според разказа Севаст качил хрътката на седлото зад себе си и тръгнали на лов за елени. В един миг хрътката скочила от конската задница, но Теоктист не видял никакъв елен пред тях. А хрътката джафкала, като че наистина подкарвала дивеч и полека гонела пред ловците нещо невидимо, но тежко. Чуло се как пука шубракът. Севаст се държал като кучето. Държал се, сякаш пред него имало елен; съвсем наблизо наистина се чул еленов рев и Теоктист тогава заключил, че архангел Гавриил най-сетне се е явил на Никон в образа на елен, тоест преобразен в душата на Никон Севаст. По-точно казано, архангелът поднесъл на Никон в дар душа. Така ловувал Никон в това утро, уловил собствената си душа и подхванал разговор с нея.
- Дълбината голяма зове дълбина голяма в широкия твой глас, помогни ми теб самия да славя с боите! - викнал Севаст на архангела, или на елена, или на своята душа, каквото там е било. - Искам да нарисувам нощта между събота и неделя, най-хубавата ти икона на нея, да ти се молят и по други места, без да я виждат!