В Цариград Аврам Бранкович пристигнал хром, с двойно по-висок ток на едната обувка и там се носи приказката, как бил осакатен. Още когато Аврам бил седемгодишно момче -гласи тя, - турците нахлули веднъж в земите на баща му и пресрещнали по пътя малка група благородници, тръгнали на разходка с детето. Свитата се разбягала при вида на турците, при Аврам останал само един старец, който умело отблъсквал с дълга сопа всички нападения на конниците чак докато главатарят им не духнал срещу него стрелата, която била скрита в парче тръстика, стиснато между зъбите му. Старецът паднал улучен, а Аврам, който също имал сопа в ръцете, замахнал с все сила и досегнал с нея турчина по ботушите. Колкото и отчаяние и омраза да имало в този детски удар, това не било достатъчно. Турчинът само се засмял и отминал на коня си, като наредил да запалят селото. Годините минавали като костенурки, Аврам Бранкович пораснал, случаят бил забравен, защото имало нови схватки и сега Бранкович водел своите войници, като носел знаме на ръкавицата си, а в устата - парче тръстика с отровна стрела в него. Веднъж се натъкнали по пътя на шпионин, който вървял със сина си, още момче. Движели се наглед невинно, носейки само по една сопа. Един от войниците познал стареца, подкарал коня към него и се опитал да го върже. Но старецът се бранел с тоягата и не се давал, та всички се усъмнили, че в сопата има скрито тайно съобщение. Тогава Бранкович духнал отровната стрела и го убил. Тозчас момчето, което вървяло със стареца, го ударило със своята сопа. Било най-много седемгодишно и ако се съдело по всичко, нито цялата му сила, нито омразата и любовта му можели да навредят на Бранкович. И въпреки това Бранкович се засмял и паднал като покосен.
От този удар останал хром с единия крак, напуснал военното поприще и неговият роднина, граф Георгий Бранкович, го въвел в дипломатическата дейност в Одрин, Варшава и Виена. Тук, в Цариград, Бранкович работи за английския посланик и има жилище в просторна крепост между кулите Йороз Калеши и Караташ на Босфора. На първия етаж Бранкович е наредил да се иззида точно половин черква в памет на майка Ангелина, негова прапрабаба, която източноправославната църква е провъзгласила за светица, а втората половина на същата черква се намира в Трансилвания, в родината на бащата на Бранкович.
Аврам Бранкович е представителен човек, с гръден кош, голям колкото кафез за по-големи птици или за по-малки зверове, и него често го нападат убийци - защото из народа има песен, която говори, че костите му са от злато.
В Цариград е дошъл и се движи на висока камила, хранена с риба. Животното под него ходи раван и не разсипва виното от чашата, поставена в оглавника му. От най-ранно детство той не спи нощем като целия окат свят, а само денем - кога е обърнал косата и е сменил ден за нощ, никой не може да каже. Но и нощем, когато е буден, не го свърта на едно място, като да се е назобал с чужди сълзи. Затова на трапезата му винаги поставят по две чинии, донасят по два стола и две чаши, а той скача ненадейно посред яденето и се мести. Също така не може дълго да говори един език, сменя ги като любовници и приказва ту на влашки, ту на маджарски или турски, а от някакъв папагал почна да учи хазарски. Казват, че насън говорел на испански, но това знание наяве се стопява. Неотдавна някой пял в съня му една песен на неразбираем език. Той запомнил песента и за да му се преведе, се наложи да търсим познавач на езици, които Бранкович не владее. Така стигнахме до един равин и Бранкович издекламира запаметените стихове. Те не бяха много и гласяха: