Рейчъл Хокинс
Хекс Хол
Пролог
Фелисия Милър плачеше в тоалетната. За пореден път.
Знаех, че е тя, защото за трите месеца, през които посещавам това училище, съм я засичала да плаче в тоалетната поне два пъти. А и има много специфични ридания, леко фалцетни като на малко дете, въпреки че беше на осемнадесет, с цели две години по-голяма от мен.
Предишните пътища я оставях насаме, защото е право на всяко момиче да си поплаче в тоалетната от време на време. Но тази вечер е балът, а има нещо много тъжно в това да плачеш в официална рокля. Освен това знаех слабото й място. Във всяко училище, в което съм учила (поне 19 на брой, ако не се лъжа), имаше по едно момиче като нея. И понеже аз бях особнячка, никой не се държеше гадно с мен, просто не ми обръщаха внимание. Фелисия обаче беше в ролята на боксова круша. За нея училището не беше нищо друго, освен мястото, където ежедневно й крадяха парите за обяд и я засипваха с гадни коментари.
Открехнах вратата на тоалетната и видях в една кабинка жълти сандали с дълги каишки.
— Фелисия? — казах и почуках леко на вратата. — Какво има?
Тя отвори и ме погледна с гневните си зачервени очи.
— Какво има ли? Ами какво да ти кажа, Софи. Днес е балът ми, а да виждаш някое момче с мен?
— Ами… не, но тъй като си в женската тоалетна, си помислих, че…
— Какво? — попита троснато тя и си избърса носа с парче тоалетна хартия. — Че кавалерът ми ме чака отвън? Моля ти се. Излъгах родителите си, че имам кавалер. Затова ми купиха тази рокля. Казах им, че той ще ме чака направо тук, и те се съгласиха да ме докарат. Аз просто… не посмях да им споделя, че не съм била поканена от никого на бала си. Това би ги съсипало. — Тя затвори очи. — Как ти се струва, много ли е драматично?
— Е, не е драматично. Много момичета отиват сами на бала.
— Ти сама ли си?
Е, не бях сама, макар че кавалерът ми беше Райън Хелърман, единственото по-невзрачно от мен самата момче в цялото училище. Но все пак не бях сама. А майка ми беше много въодушевена, че някой ме е поканил. Виждаше в това най-сетне опит от моя страна да намеря своето място тук, а това беше наистина много важно за нея.
Погледнах нещастната Фелисия — в официална рокля, подсмърчаща драматично — и преди да мога да се спра, заявих:
— Мога да ти помогна.
Тя ме стрелна с подпухналите си очи.
— Как?
Хванах я за ръката и я издърпах от кабинката.
— Като начало трябва да излезем оттук.
Тръгнахме към препълнения салон. Фелисия изглеждаше много озадачена, когато я поведох през двойните врати към паркинга.
— Ако смяташ да си правиш някаква шега, имам спрей в чантата си — заяви тя, като притисна малката жълта чанта към гърдите си.
— Успокой се — казах аз и се огледах, за да се уверя, че паркингът е празен.
Въпреки че беше краят на април, все още беше доста хладно и двете потрепнахме от студ.
— Добре. А сега ми кажи, ако можеше да си избереш сама кавалер, кого би избрала?
— Искаш да ме измъчваш ли?
— Зададох ти съвсем нормален въпрос.
Тя заби поглед в обувките си и смънка:
— Кевин Бриджис.
Не бях изненадана. Той беше лидер на училищната асоциация, капитан на футболния отбор и най-големият красавец в училище. Момчето, което почти всяко момиче би избрало за кавалер на бала си.
— Добре тогава, нека да е Кевин — казах аз и щракнах с пръсти.
Вдигнах ръце, затворих очи и си представих Кевин и Фелисия. Тя в жълтата си вечерна рокля, а той в смокинг. Само след няколко секунди започнах да усещам лек трепет под краката си, а косата ми се развя буйно. Изведнъж чух как Фелисия ахна. Отворих очи и видях точно това, което се надявах да видя — над главите ни огромен черен облак се завихряше и хвърляше пурпурни отблясъци. Концентрирах се отново и облакът се превърна в перфектен кръг с дупка по средата.
Магическата поничка, както го нарекох първия път, когато направих това. Беше точно на дванайсетия ми рожден ден.
Фелисия се скри между две коли и сложи ръце над главата си. Но беше прекалено късно да го спра. Центърът на кръга се изпълни с ярка зелена светлина. Концентрирах се върху тази светлина и върху образите на Фелисия и Кевин. Облакът изчезна, а Фелисия се изправи разтреперана.
— К-какво беше това? — Тя ме погледна с разширени от ужас очи. — Ти да не си вещица или нещо подобно?
Свих рамене, все още замаяна от силата, която току-що бях разгърнала. Майка ми го наричаше магическо опиянение.