Като се замисля, дълбоко в себе си изпитвах особено вълнение от заклинанието с роклята на Елодия. Не че съм искала да я нараня, а и не мисля, че е станало, но фактът, че съм отговорна за подобно заклинание, ме изпълваше с вълнение.
Докъде бих могла да стигна?
Влечението ми към тъмната страна не беше единственото, което тревожеше мислите ми. Непрекъснато си спомнях сцени от случката в мазето. Видях ясно как Арчър извади нож. Имаше предостатъчно време да ме намушка и да избяга. Но защо не го направи? Задавах си този въпрос непрекъснато, но не можех да открия отговора, който действително търсех — възможно ли е Арчър всъщност да не е член на Окото и това да е някаква ужасна грешка?!
Седмица след тази случка седях на прозореца и разлиствах учебника по Магическа литература, макар да беше пределно ясно, че лорд Байрон няма да се върне в училището. Явно е казал нещо грубо на г-жа Касноф, като го е помолила да се върне, защото тя стисна устни презрително, когато ни съобщаваше, че ще имаме нов учител. Този нов учител се оказа Ванди. Мислех си, че би могла да е малко по-любезна с мен, след като едва не бях убита в мазето, но освен че отмени наказанието ми до края на срока (цели три седмици, голяма работа), тя не показа никакво смекчаване.
Вече имахме три есета до петък, затова и се налагаше да чета учебника, който изобщо не ме интересуваше.
Тъкмо стигнах до параграф, в който се говореше за Кристина Розети и нейния пазар за гоблини, когато засякох движение с периферното си зрение. Беше Елодия, която вървеше целеустремено към гората. Предполагам Алис е решила, че метлите привличат много внимание.
Повторих си, че не ревнувам ни най-малко и няма нищо лошо в това, че Алис не е правила опити да се свърже с мен през последните седмици. И без това Елодия напредваше много по-бързо. Хвърлих поглед към гардероба, където прибрах лъвчето на Джена. Скрих го няколко дни, след като тя си замина, защото ми беше тъжно да го гледам. Миналата седмица сложих на врата му огърлицата, която Алис ми даде. И за нея не исках да се сещам.
Не че ми беше необходима, за да ме държи будна.
Все още гледах към гардероба, когато изведнъж вратата на стаята се отвори.
— Липсвах ли ти? — попита Джена с дяволита усмивка.
Не знам коя от нас беше по-изненадана от това, че се разплаках.
Седнахме на леглото ми и Джена ме прегърна, а после извади пакетче кърпички и ми ги подаде.
— Заповядай.
— Мерси — казах аз и си издухах носа в кърпичката. Поех си дълбоко дъх. — Е, сега съм по-добре.
— Тежки седмици, а?
Погледнах я и забелязах, че изглежда по-добре от всякога. Кожата й все още беше твърде бледа, но все пак имаше лека руменина по бузите. Дори розовият й кичур изглеждаше по-ярък.
— Презаредили са те май.
Джена кимна.
— Да, но не мога да повярвам. Арчър никак не ми се връзва с типа таен демон-убиец.
Отново издухах носа си.
— Нито на теб, нито на когото и да било. Видяла си се с тези от Съвета. Уплашени ли са?
— Много. Доколкото чух, Арчър и цялото му семейство просто са изчезнали от лицето на Земята. Никой не знае какво е станало, но е очевидно, че всички са забъркани.
Джена прекара ръка през косата си.
— Не мога да повярвам, че се е прикривал толкова време.
— Да — казах аз и погледнах към ръцете си. — Ужасно е, защото… — въздъхнах аз.
— Защото го мразиш за това, което е направил, но в същото ти липсва — довърши мисълта ми Джена.
— Именно — възкликнах аз изненадано.
Преместих се, за да й направя повече място, и двете се облегнахме на възглавниците ми.
— Е, разкажи ми за Лондон.
Джена завъртя очи и събу обувките си.
— Никога не съм ходила там. Съветът има клон и тук, в Савана, където обсъждат неща, свързани с „Хеката“. Стоях там, а те ме разпитваха всякакви неща, като как съм станала вампир, колко често пия кръв и други такива. Няма да те лъжа, на моменти беше много страшно. Струваше ми се, че всеки момент ще доведат Бъфи да ми види сметката. Имаше и още едно момиче вампир.
— Хубава ли беше? — попитах аз и сбутах Джена с рамо.
— Може би — отвърна тя и се ухили от ухо до ухо.
Единственото, което успях да изкопча от нея, беше, че се казвала Виктория и работела в Съвета.
— Не знаех, че има вампири, които работят за Съвета.
— Да, има такива — каза Джена с оживление, каквото до сега не бях виждала в нея. — Имаше вампири на най-различни длъжности. Някои обучаваха младите, други се занимаваха със сигурността и т.н.