А защо безброй героични дела са избледнели в паметта и славата им не е увековечена? Убеден съм, че отговорът е — защото този свят е сътворен не толкова отдавна. Произходът му не е скрит в далечната древност.
Ето защо дори и сега има място да се усъвършенстват изкуства и занаяти — процесът на развитието продължава. Да, така е, истината за природата бе открита неотдавна и аз дори съм първият, предал тези откровения на родния си език…
Тит Лукреций Кар
„За природата на нещата“
55 г. пр.н.е.Ето как Юли, син на Ейлхо, попадна на едно място, наречено Олдорандо, където наследниците му щяха да благоденстват в по-добрите времена, които предстоеше да дойдат.
Юли беше седемгодишен, вече зрял мъж, когато изпълзя с баща си изпод кожената палатка и се вторачи в пустата земя, известна още тогава под името Кампанлат. Събуди се от леката дрямка, защото баща му го ръгна с лакът в ребрата и каза с пресипнал глас:
— Бурята отминава.
Вече трети ден бурята бушуваше от запад и навяваше сняг и ледени парчета от Преградните планини. Светът около тях бе зареден с бучаща енергия, тя го превръщаше в сиво-бял мрак и ги обгръщаше с могъщ вой, на който нито едно човешко същество не би могло да устои. Издатината, върху която си бяха направили бивака, им осигуряваше слаба защита от най-силния напор на вятъра. Бащата и синът можеха само да лежат под кожата, да дремят и от време на време да дъвчат парче сушена риба, докато бурята вилнее над главите им.
Когато вятърът утихваше, снегът се изсипваше върху тях като вихрушка от перушина в мрачината на пейзажа. Макар Фрейър да бе високо в небето — тъй като ловците се намираха между тропиците, — лъчите му бяха по-скоро като ледени висулки. Светлината му идваше на талази, сякаш танцуваше златен шал и ресните му докосваха земята, а гънките му се издигаха все нагоре и нагоре и се губеха в оловния зенит на небесата. Те нито им светеха, нито ги сгряваха.
Бащата и синът инстинктивно станаха, протегнаха се, разтъпкаха се, яростно заувиваха ръце около масивните си, приличащи на каци тела. И двамата мълчаха. Нямаше какво да си кажат. Бурята бе отшумяла. Ала те все пак трябваше да чакат. Знаеха, че скоро йелките ще дойдат. Бдението им нямаше да продължи още дълго.
Макар че земята беше неравна, липсваха й очертания, тъй като бе покрита с лед и сняг. Зад двамата мъже повърхността също се надигаше и бе наметната с бяло чергило. Само на север, където небето се спускаше като наранена ръка, за да докосне морето, тъмнееше мрачна сивота. Очите и на двамата обаче бяха неподвижно насочени на изток. След време, когато се разтъпкаха и пошляпаха за загрявка, а въздухът наоколо се изпълни с влажната мъгла на дъха им, те отново седнаха под кожата и зачакаха.
Ейлхо се намести, опрял космат лакът на скалата, мушна палец дълбоко в кухината на лявата си буза, крепейки тежестта на черепа върху скулата си и криейки очи с четирите си пръста, обвити с набръчкани ръкавици.
Синът му не чакаше толкова търпеливо. Въртеше се вътре в зашитите кожи. Нито баща му, нито той бяха свикнали с подобен вид ловуване. Ловът на мечки в Преградните планини бе начинът им на живот, като и на бащите им преди това. Ала режещият студ, който високият, враждебен кратер на планините издишваше, ги бе отблъснал надолу, към по-мекия климат на равнината. Ето защо Юли бе неспокоен и се боеше.
Болната му майка и болната му сестра заедно със семейството на майка му чакаха на няколко мили оттук, чичовците му с надежда бяха поели с шейната и копията си от слонова кост към замръзналото море. Юли се чудеше как ли пътуват в бурите, които продължаваха с дни, пък дори и да се гощават, да приготвят риба или парчета тюленово месо в бронзовата тенджерка на майка му. Усети вкуса на месото в устата си, грубата плът, примесена със слюнка, докато преглъща, аромата… При тази мисъл нещо в празния му стомах се размърда.
— Там! Погледни! — сръга го баща му с лакът.
Огромен оловносив облак бързо се издигаше в небето, затъмняваше Фрейър и хвърляше сянка върху пейзажа наоколо. Всичко се бе превърнало в бяла пелена без никакви очертания. Под издатината, на която се бяха излегнали, се простираше огромна ледена река, реката Варк, както Юли бе чувал да я наричат. Тя бе скрита под толкова дебел пласт сняг, та никой не можеше да твърди със сигурност, че това е река, освен ако не навлезе в нея. Затънали до колене в снежното течение, те бяха усетили слаб звън под стъпалата си. Ейлхо се бе спрял, бе опрял дръжката на копието в леда, а обратната страна — до ухото си, и се бе заслушал в далечното бълбукане на водата, някъде дълбоко под краката им. Отсрещният бряг на Варк беше слабо нагънат, издатините се прекъсваха тук-там от тъмни петна — там лежаха съборени дървета, полускрити от снега. А отзад се простираше тягостната равнина, много еднообразни мили площ, додето се стигне до кафявата ивица под начумереното небе далеч на изток.